— Там има снайперист, взел го е на прицел.
— Не! — извика Крейн и пое дълбоко дъх. — Първо искам да говоря с него.
Травърс се намръщи.
— Защо ни доведохте тук, ако не да успокоим нещата? — попита Крейн.
— Уейт стана по-неспокоен след обаждането. И не знаехме за пластичния експлозив, когато подадохме код „оранжево“.
— Човекът ви държи ли го ясно на прицел? — настоя Крейн.
Травърс се поколеба, но отвърна:
— Да.
— Тогава няма причина да не ми позволите да опитам.
— Добре, но ако Уейт заплаши заложника или се опита да задейства детонатора, ще се наложи да го застреляме.
Крейн кимна на Бишоп, бавно тръгна напред, стигна до кордона, мина през него и спря.
В сумрака на ремонтната работилница, на двадесетина крачки пред него, стоеше мъж, облечен в оранжев работен комбинезон на механик. Очите му бяха зачервени и сълзяха. Брадичката му беше изпръскана със слуз, храчки и разпенена кръв, оранжевият му комбинезон беше изцапан с повърнато. „Отрова?“ — запита се Крейн. Мъжът обаче не показваше очевидни признаци на болки в стомаха, парализа или други симптоми на отравяне.
Държеше пред себе си жена на тридесетина години, дребна, с изцапана руса коса и облечена като него. Ръката му беше увита около врата й и брадичката й сочеше нагоре под болезнен ъгъл, повдигната от свития лакът на Уейт. До югуларната й вена беше опряна дълга отвертка. Жената беше стиснала устни, очите й бяха ококорени от страх.
В другата си ръка Уейт държеше сиво блокче C4 и неактивиран детонатор.
Писъците бяха поразително силни и спираха само когато Уейт задавено си поемаше дъх. На Крейн му беше трудно да мисли от тях.
Според правилата за преговори с похитители той трябваше да му говори, да го предразположи, да го успокои и да го накара да се почувства в безопасност. Лесно беше да се каже. Крейн беше преговарял с човек, който искаше да скочи от моста „Джордж Вашингтон“, и с мъже, напъхали пистолети в устата си, но никога с човек, държащ пластичен експлозив, равняващ се на мощта на десет гранати.
Пое дълбоко дъх, после още веднъж — и пристъпи напред.
— Ти всъщност не искаш това — започна Крейн.
Кръвясалите очи на Уейт се спряха за миг върху него, после се стрелнаха встрани. Писъците продължиха.
— Ти всъщност не искаш това — повтори Крейн, този път по-силно — едва чу гласа си от крясъците — и направи още една крачка.
Уейт отново го погледна, а после хвана жената още по-здраво и притисна отвертката във врата й.
Крейн се вцепени. Жената го гледаше умолително. Лицето й изразяваше неописуем страх. Крейн се чувстваше съвсем уязвим, застанал между кордона военни полицаи и крещящия мъж със заложничката и пластичния взрив. Пребори се с импулсивното желание да отстъпи назад.
Той застана неподвижно и се замисли, после бавно седна на металния под, развърза обувките си, събу ги и внимателно ги остави настрана. След това махна чорапите си и ги сгъна с педантична взискателност. Накрая се отпусна назад, опря се на длани и изведнъж осъзна в хангара нещо различно — тишина. Писъците бяха спрели. Уейт се беше втренчил в него, но все още държеше отвертката до гърлото на жената.
— Не искаш да го направиш — с търпелив и разумен тон заяви Крейн. — Няма проблем, който да не може да се реши. Не си заслужава да нараниш себе си или някой друг. Само ще стане по-лошо.
Уейт не отговори. Гледаше го вторачено, с широко отворени очи, дишаше тежко; потреперваше.
— Защо го правиш? — попита Крейн. — Какво искаш? Как можем да ти помогнем?
Уейт изхленчи и преглътна с мъка.
— Накарайте ги да спрат — каза той.
— Кои?
— Звуците.
— Звуци?
— Онези звуци — шепнешком отговори Уейт и изхлипа. — Ужасните звуци. Звуците, които никога не спират.
— Ще говорим за звуците. Можем.
Хленченето на Уейт се засили. Скоро отново щеше да започне да пищи.
Крейн бързо сграбчи яката на ризата си и силно я дръпна надолу. Платът се скъса и копчетата изтракаха на пода. Той взе ризата си и я сложи до обувките.
Уейт отново се вторачи в него.
— Можем да решим проблема — продължи Крейн. Да накараме звуците да спрат.
Уейт се разрида.
— Но ме изнервяш с този детонатор.
Плачът се засили.
— Пусни жената. Трябва да се борим със звуците, не с нея.
Уейт се разрева на глас и от очите му бликнаха сълзи.
Крейн внимателно очакваше подходящия момент да употреби името му и реши да го направи.
— Пусни жената, Конрад. Остави и експлозива. И ще решим проблема. Ще накараме звуците да спрат. Обещавам.
Уейт изведнъж прегърби рамене и бавно пусна експлозива. Блокчето падна на пода. Жената извика и хукна към кордона. Военният полицай, който беше приклекнал встрани, мълниеносно скочи, грабна пластичния взрив и се върна на мястото си.