— Не. — Вратите се отвориха и Рено слезе. — Нямаше абсолютно никакви признаци.
Крейн не беше идвал на дванадесето ниво, откакто бе пристигнал, но си спомняше пътя към компресионния комплекс. Рено обаче зави в противоположната посока и тръгна по объркан път през лабиринт от тесни коридори.
— Лусо все още е в кома и не можахме да му зададем никакви въпроси — каза Крейн, докато вървяха. — Сигурен ли сте, че никой не е забелязал нещо поне малко странно или необикновено?
Рено се замисли.
— Танър каза, че Лусо изглеждал малко уморен.
— Танър?
— Главният сладкар.
— Спомена ли нещо друго?
Рено поклати глава.
— Трябва да питате мосю Танър.
— Знаете ли дали Лусо е употребявал наркотици?
— Категорично не! — заяви Рено. — Никой в моята кухня не употребява наркотици.
Коридорът свършваше с голям овален люк, охраняван от един-единствен морски пехотинец. Отгоре пишеше КЪМ ВЪНШНИЯ КОРПУС. Командосът ги огледа един по един, прочете формуляра, който му даде Рено, и им кимна да минат.
Озоваха се в малък стоманен коридор, осветен от червени крушки. Отпред имаше друг люк, затворен и преграден с решетки. Люкът зад тях се тресна. Разнесе се изщракване. Ехото постепенно заглъхна. Докато чакаха на слабата виолетова светлина, Крейн усети влага, хлад и лек солен мирис, като на дъното на подводница.
След няколко минути се чу пронизително стържене, този път пред тях, и люкът се отвори. Влязоха в още по-тесен коридор. Люкът зад тях се затвори автоматично. Студът и миризмата станаха по-осезаеми. Крейн погледна към дъното на камерата, където имаше трети стоманен люк — по-голям и тежък от предишните. Огромни болтове го държаха плътно затворен. Пазеха го двама въоръжени морски пехотинци. В стените бяха вградени няколко знака, които предупреждаваха за опасност и изреждаха многобройни забрани.
Всички зачакаха мълчаливо. Командосите прегледаха документите на Рено, след това единият се обърна и натисна червения бутон на командния пулт. Прозвуча пронизително бръмчене. Морските пехотинци завъртяха огромното колело на люка в посока обратна на часовниковата стрелка. Разнесе се дрънчене и съскане на излизащ въздух и люкът започна да се отваря. Ушите на Крейн изпукаха. Командосите бутнаха люка навън и направиха знак на групата да мине. Кухненските работници, които носеха хладилните кутии за храна, влязоха първи, последвани от Конрад и Рено. Крейн тръгна след тях, готов да зададе поредния си въпрос, но изведнъж се вцепени, вторачи се право напред и забрави какво искаше да попита.
ГЛАВА 17
Стоеше на прага на огромна тъмна бездна. Поне така помисли в първия момент. Докато зрението му се приспособяваше към слабата светлина, осъзна, че се намира на тесен мост, прикрепен към външната обшивка на Базата. Осеяната със скоби стена се извиваше зад и под него и се спускаше дванадесет етажа надолу в мрака. За миг му се зави свят и той побърза да се хване за стоманените перила. Неясно чу, че единият морски пехотинец му казва нещо.
— Сър, моля, продължете. Люкът не може да остане отворен.
— Извинете — отвърна Крейн и дръпна крака си от прага.
Двамата командоси затвориха тежкия люк.
Все още вкопчил се в перилата, Крейн се огледа. В далечината се извисяваше извита метална стена — външният купол, който бе видял, докато идваше в станцията. На равни интервали бяха монтирани натриеви прожектори. Той погледна нагоре и проследи издигащата се извивка на купола до връхната точка, точно над центъра на Базата. Метални тръби се извисяваха от покрива й към вътрешната част на купола, където сигурно бяха люковете, осигуряващи достъп до батискафите и аварийната капсула.
Крейн наведе глава и погледна моста, на който бе стъпил. Плоскостта се разширяваше напред и се превръщаше в леко наклонена рампа, свързваща пропастта между Базата и купола. Останалите от групата вече вървяха към голяма платформа, прикрепена към стената на купола, Крейн пое дълбоко дъх, пусна перилата и ги последва.
Въздухът стана по-хладен и миризмата на мръсна трюмна вода още по-осезаема. Краката му тракаха по металната решетка, стъпките му глухо отекваха в огромното празно пространство. Той си представи къде се намира: на дъното на океана, на тясно мостче между дванадесететажна метална кутия и купола около нея, а отдолу — дълбока бездна. Мисълта беше изнервяща и той се опита да я прогони. Съсредоточи се, за да настигне другите, които вече бяха стигнали до платформата.
Конрад вървеше зад Рено и двамата снабдители. Крейн го настигна и каза:
— А аз мислех, че Приемната е приятна малка стая, може би с телевизор и списания на масата.