— Да, имам представа. — Крейн беше виждал предостатъчно фатални случаи на кесонна болест.
— Е, това е всичко. Остава само отново да ти напомня, че дори ако решиш да не приемеш задачата, си се заклел да не споменаваш пред никого за посещението си тук, нито да разкриваш за какво сме разговаряли.
Крейн кимна. Знаеше, че Ашър трябва да е уклончив, но липсата на информация беше изнервяща. Бяха го докарали тук и искаха да отдели няколко седмици от живота си за задача, съдържаща само неизвестни.
В същото време нямаше ангажименти, които да му попречат да прекара няколко седмици на „Буря в бездната“. Наскоро се беше развел, нямаше деца и в момента се двоумеше между две научни длъжности. Ашър несъмнено знаеше и тези неща.
„Невъобразимо важно откритие. Нечувани археологически разкопки“. Въпреки тайнствеността — или може би заради нея, Крейн почувства, че сърцето му ускори ритъма си при мисълта, че ще участва в подобно приключение. И в същия миг осъзна, че неволно е взел решение.
Ашър отново се усмихна.
— Много добре. Ако нямаш повече въпроси, ще прекъсна видеовръзката и ще ти дам време да помислиш.
— Не е необходимо. Не е нужно да мисля, когато се създава история. Кажи ми само в каква посока да се отправя.
Усмивката на Ашър стана по-широка.
— Посоката е надолу, Питър. Право надолу.
ГЛАВА З
Крейн беше прекарал четири години от живота си в подводници, но за пръв път имаше място до илюминатора.
Остана няколко часа на платформата „Кралят на бурите“. Първо го подложиха на дълги физически и психологически прегледи, а после седя в библиотеката чакаше да падне прикриващият мрак. Най-после го заведоха на специална платформа под сондажната кула, където го чакаше батискаф, завързан за една бетонна колона. Океанът се вълнуваше коварно. Подвижният мост, водещ към люка на батискафа, имаше множество въжета за уравновесяване. Крейн стигна до малкия комендантски пост, слезе по хлъзгава метална стълба, мина през херметически затварящия се люк и камерата и се озова в тясна сфера. Пред командното табло седеше млад офицер.
— Седнете, доктор Крейн.
Далеч горе се затвори люк, после още един. Звукът глухо отекна в батискафа.
Крейн огледа кабината на екипажа. С изключение на празните седалки, разположени в три редици по две, всеки квадратен сантиметър на стените беше зает от измервателни уреди, кабели, тръби и инструменти. В отсрещната страна беше вграден огромен люк. В затвореното пространство се носеше мирис на смазочно масло, влага и пот, който мигновено му напомни за годините, когато служеше на подводници.
Крейн се настани, сложи чантите си на съседната седалка и се обърна към илюминатора. Малкият метален обръч по периферията беше прикрепен със стоманени болтове. Крейн се намръщи. Като подводничар, той уважаваше дебелите стоманени корпуси и илюминаторът му се стори обезпокоителен, а и излишен лукс.
Морякът явно забеляза изражението му, защото се ухили.
— Не се тревожете. Това е специален композит, вграден направо в корпуса. Изминахме дълъг път от старите кварцови прозорци.
Крейн се засмя.
— Не знаех, че съм толкова прозрачен.
— Научил съм се да различавам военните от цивилните. Вие сте служили на подводница, нали?
Крейн се обърна към него.
— Казвам се Ричардсън — представи се младежът.
Крейн кимна. Ричардсън имаше нашивки на старшина и отличителните знаци над тях показваха, че е оперативен специалист.
— Две години работих на големи подводници. И после още две на щурмови.
— Ясно — отвърна Ричардсън.
Отгоре се чу далечно стържене и Крейн предположи, че изтеглят подвижния мост. А после някъде от плетеницата от уреди се разнесе слабото пращене на радиостанция.
— Ехо Танго Фокстрот, имате разрешение за спускане.
Ричардсън взе микрофона.
— Константа Едно, тук Ехо Танго Фокстрот. Прието.
Чу се тихо съскане на въздух — приглушеният шепот на витлата. За миг батискафът леко се заклати по вълните. Свистенето се засили, а после се смени с ромоленето на водата, която нахлуваше в резервоарите за баласт. Батискафът започна да потъва. Старшината се наведе над контролните уреди и запали фаровете. Мракът зад илюминатора мигновено отстъпи пред вихрушка от бели мехури.