— Не, не веднага. Нямам доверие на Спартан. — Гласът на главния учен стана още по-тих. — А на Королис още по-малко. — Той стисна рамото му. — Обещай ми, Питър.
Крейн се поколеба, погледна странната светлина в очите на Ашър и лъскавата пот на челото му и изведнъж му хрумна друга мисъл. Може би съдовата недостатъчност не беше единственото, от което страдаше Ашър. Вероятно го беше засегнало и заболяването на останалите пациенти от персонала.
Тази мисъл беше много потискаща и обезпокоителна.
Той внимателно се освободи от ръката на Ашър.
— Добре.
Главният учен кимна и отново се усмихна, а после се обърна и тръгна към входа на хипербаричната камера.
Докато боравеше с уредите в контролната стая, включваше компресорите, проверяваше дали резервоарите за кислород са пълни и преглеждаше клапаните я уредите за налягането, Крейн не преставаше да мисли за измъчения израз в очите на Хауард Ашър.
ГЛАВА 33
Чарлс Васелхоф бавно и колебливо тътреше крака към Дъното — трапезарията на третата палуба. Устата му беше пресъхнала, сякаш беше пълна с молци, и имаше неприятно усещане в стомаха. Не беше гладен, но нямаше къде другаде да отиде. Едрото му тяло се тресеше от ледени тръпки, но въпреки това му беше толкова горещо, че бе дръпнал ципа на горнището на оранжевия си работен комбинезон. Най-много го измъчваше главата. Болката беше започнала като обикновено главоболие и той предположи, че се дължи на стрес или преумора. Но после стана по-лоша — странно, дразнещо чувство за изпълненост, сякаш мозъкът беше станал прекалено голям за черепа му. Зрението му се замъгли и пръстите му изтръпнаха и се вцепениха във върховете. Чарлс спря работата си в електромеханичния цех, където поправяше повредената от сблъсъка Буболечка, и отиде да си легне в стаята си, но не се почувства по-добре. Мята се и се въртя, намокри със студена пот възглавницата и омота нервните си крайници в чаршафите. Патрони, единият от съквартирантите му, беше там. Беше сложил големите си смърдящи крака на общата маса и гледаше готварско предаване по вътрешната кабелна телевизия. Неспирното монотонно бъбрене на водещия ставаше все по-досадно. Странното усещане за изпълненост в главата на Чарлс се засили и ушите му започнаха да кънтят. Патрони го поглеждаше косо и крадешком, сякаш Чарлс си говореше сам твърде високо. Васелхоф съзнаваше, че хората се вторачват в него през последните два дни, горе-долу от същото време, когато започна главоболието — но не и съквартирантите му. Той тихо изруга, стана от леглото и излезе в коридора.
Краката му сякаш сами го поведоха към Дъното. Поне мислеше, че върви натам, но неизвестно защо се озова пред лабораторията по радиография. Примига, леко се олюля, облиза сухите си устни и се обърна. Някъде беше направил погрешна крачка. Щеше да опита отново. Старателно поставяйки единия си крак пред другия, се върна по тесния коридор.
Покрай него мина мъж в бяла лабораторна престилка. Държеше джобен компютър.
— Здравей, Чъки — каза той.
Чъки направи още две крачки и спря, а след това бавно и сковано се обърна към лаборанта, който вече беше преполовил коридора. Думите проникнаха в съзнанието му след секунда. Очите му леко сълзяха, кънтенето в ушите му се усили от странното чувство за изпълненост в главата. Чъки се беше затворил в себе си, вглъбен в главоболието си и в ледените тръпки, които разтърсваха тялото му.
— Хей — предпазливо каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво и странно. Чъки отново облиза устни, но не можа да ги навлажни. Обърна се и бавно тръгна към кафенето, като спираше на всеки разклон, мигаше пред табелите и полагаше усилия да завие в правилната посока.
Дъното беше препълнено, защото смените се застъпваха. Няколко души се бяха събрали пред статива, на който беше изложено менюто за вечеря. Други се бяха наредили пред масите за сервиране. Чъки застана на една от опашките и смътно се зачуди защо краката му се като дървени и тежки. Кънтенето в ушите му се засили от многобройните разговори в кафенето и стана толкова силно и ясно, че сигурно и другите го чуваха. Никой обаче не виждаше нищо странно или необичайно, сякаш невидимите лъчи от шум и болка бяха насочени само към неговата глава.
„Откъде идват? Кой го прави?“ — запита се той.
Взе си поднос, затътри крака напред, блъсна се в човека пред себе си, смотолеви някакво извинение и се олюля.
Трябваше да се съсредоточи много усилено, за да се движи заедно с опашката. Взе кутия газирана вода, после още две, надяваше се да премахне сухотата в устата си. Сложи на подноса си чиния със салата от пореч12, погледна я колебливо и я върна. Подмина масата с омлетите, защото му се повдигна при вида на яйцата, и спря пред ястията с месо. Готвачът, който умело боравеше с тежките стоманени ножове, му отряза дебело парче ребра, сложи го в чинията му и го заля с кафеникав сос.