Изведнъж се вцепени.
— Какво е това, по дяволите?
Пусна разпечатката на бюрото, издърпа чекмеджето, намери линийка, бързо я сложи върху хартията и се вгледа внимателно. Усети странно изтръпване, което започна в основата на врата му и тръгна надолу по гърба, и бавно се облегна назад.
— Виж ти.
Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше пред него. Пиковете на вълните делта на Мери Филипс не представляваха периодичните пикове и падове на нормалната мозъчна дейност. Не бяха дори хаотични скокове на физическа патология. Пиковете бяха равномерни — ясно определени, необяснимо равномерни.
Крейн отмести встрани електроенцефалограмата на Филипс и взе най-горната разпечатка от купчината, която му беше донесла лаборантката. Сканирането бе на мъж, страдащ от миниинфаркт. И в неговия мозък имаше същите равномерни пикове на делта-вълните.
За петнадесет минути Крейн прегледа и останалите електроенцефалограми. Пациентите проявяваха невероятно разнообразие от симптоми, всичко от безсъние до аритмия, чувство за гадене и безспорна мания. И всеки демонстрираше едно и също — пикове в делта-вълните с равномерност и прецизност, каквито не се срещаха в природата.
Той отмести купчината разпечатки. Имаше чувството за нещо нереално. Най-после беше открил общия фактор. Проблемът беше неврологичен. Делта-вълните на нормалните възрастни хора представляваха прави линии и когато се издигаха в пикове, никога не го правеха с равномерен и ясно определен ритъм. Това явление беше напълно неизвестно на медицинската наука.
Крейн стана и отиде до вътрешния телефон. Мислеше трескаво. Трябваше веднага да обсъди откритието си с Бишоп. Щом беше засегната автономната нервна система, всичките тези привидно коренно различни симптоми изведнъж намериха обяснение. Беше глупак, че не го бе забелязал по-рано. Но как се разпространяваше заболяването? Неврологичните смущения в такъв широк спектър бяха абсолютно нечувани. Освен ако.
— Господи! — промълви той.
Трескаво грабна калкулатора и като поглеждаше електроенцефалограмите, въведе стойностите, а после спря и изумено се втренчи в резултата.
— Не може да бъде!
Телефонът иззвъня стъписващо силно в тихия кабинет. Крейн подскочи на стола и с разтуптяно сърце вдигна слушалката.
— Крейн слуша.
— Питър? — Гласът на Ашър звучеше пискливо и неестествено силно в наситената с кислород атмосфера в хипербаричната камера.
— Доктор Ашър! — възкликна Крейн. — Открих общ фактор! И нещо невероятно.
— Питър — прекъсна го главният учен. — Трябва незабавно да дойдеш тук. Зарежи всичко и ела.
— Но…
— Успяхме.
Крейн млъкна — не разбираше за какво става дума.
— Разкодирали сте посланието?
— Не едно, а много послания. Всичко е в преносимия компютър. — В тона на Ашър се долови отчаяние и безразсъдност. — Ела, Питър. Незабавно! Защото е абсолютно наложително.
Внезапно се чу изщракване и телефонната линия прекъсна.
— Ало? — Крейн се намръщи. — Доктор Ашър? Ало?
Тишина.
Той затвори, погледна купчината доклади на бюрото си, стана и бързо излезе от кабинета.
ГЛАВА 35
Последния път, когато бе слизал на седма палуба — преди по-малко от пет часа, — научното ниво беше в обичайното си състояние на дисциплинирано оживление. Но когато сега излезе от асансьора, Крейн неочаквано се озова сред хаос. Алармите свиреха пронизително. Чуваха се викове, ридания и писъци. Покрай него тичаха морски пехотинци, техници, лаборанти и учени. Всъщност цареше истинска паника.
Той спря един работник от поддръжката, облечен в задължителния оранжев комбинезон.
— Какво става?
— Пожар — задъхано отвърна мъжът.
Обзе го внезапен страх. Като подводничар се беше научил да се страхува от пожара под водата.
— Къде?
— В хипербаричната камера — отговори работникът, издърпа ръката си и побягна.
Страховете на Крейн се засилиха. Колкото и опасни да бяха пожарите, възпламеняването на кислород беше нещо много по-страшно.
Ашър.
Той хукна по коридора.
Задъненият проход, водещ към декомпресионния комплекс, беше пълен с аварийни и спасителни екипи. Докато си пробиваше път през тълпата, Крейн усети парливия мирис на пушек.
— Аз съм лекар! — извика той, провря се през люка и нахлу в контролната стая. Тясното помещение беше претъпкано с персонал от охраната. Пред командното табло седеше Хопкинс, един от младите компютърни специалисти. Зад него стоеше Королис. Той погледна Крейн и без да пророни дума, отново се вторачи в Хопкинс.
— Какво се е случило? — обърна се Крейн към младия специалист.