В същия миг някъде далеч над главите им се чу оглушителен гръм. Базата сякаш се повдигна от основите си. Лампите угаснаха, светнаха ярко и пак угаснаха. Последва втора експлозия и станцията се разтресе. С пронизително скърцане парче сив метал падна от тавана и прикова Хоскинс към пода.
Крейн пристъпи към действие, без да се замисля. Ритна втория командос в коляното, хвърли се с главата напред в асансьора и натисна най-долните копчета. Лабораторната му престилка се скъса на металната решетка. Мобилният му телефон падна от закопчалката и изтрака на пода.
Включи се аварийното осветление и Крейн видя, че Хоскинс се мъчи да стане. От главата му течеше кръв, но той успя да се изправи. Изражението му беше зловещо. В далечината прозвучаха предупредителни сирени. Хоскинс вдигна пушката си и се прицели. Крейн се скри зад вратата на асансьора точно когато куршумът изсвистя покрай него и после кабината започна да се издига.
ГЛАВА 51
Гордън Стампър, механик първа класа, тичаше надолу по стълбите от девета палуба. Тежките жълти каишки на инструментите се бяха впили в гърба и раменете му. Куките, портативният радиопредавател и другата екипировка, закачена за колана му, тракаха при всяка негова крачка. Следваха го останалите от спасителния екип. Всички носеха кислородни бутилки, колани с технически средства, брадви и други неща.
По аварийния канал бяха съобщили, че това не е учение, но Стампър не беше сигурен. Беше ясно, че нещо се е случило, защото имаше страховита експлозия и кратко прекъсване на захранването, но лампите отново светнаха и Базата не изглеждаше засегната. Едва ли шефовете биха инсценирали подобно нещо само за да видят дали Спасителни операции са нащрек и реагират бързо. Военните винаги търсеха начини да стряскат подчинените си.
Той отвори вратата на осма палуба. Коридорът беше празен. Вратите от двете страни бяха затворени, но това не беше изненадващо, защото краят на смяната наближаваше и повечето администратори и изследователи, работещи на тези етажи, бяха другаде — ядяха във „Върхът“ или провеждаха научни съвещания в центровете за конференции на седмо ниво.
Микрофонът на предавателя беше закачен за пагона на рамото му. Стампър го включи, като го натисна с палец, и извъртя глава към него.
— Стампър до Спасителен екип Едно.
— Спасителен екип Едно, прието.
— На осма палуба сме.
— Прието.
Той изключи предавателя с известно мрачно задоволство. Този път не можеха да се оплачат от реакцията. Бяха им се обадили само преди четири минути и те вече бяха на местопроизшествието.
Целта им беше Контрол върху околната среда, който се намираше в другия край на Базата. Стампър огледа хората си, увери се, че всички са се събрали и са готови, и им направи знак да тръгнат.
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това е фалшива тревога, учение. Доколкото разбра, обаждането беше само едно — обезумяло и несвързано — и бе прекъснато преждевременно. Човекът беше споменал нещо за пробойна и вода. Пълни глупости. Нали между Базата и Северно море имаше защитен купол и междинното пространство бе херметизирано и сухо. Той подигравателно сви устни. Ако не беше учение, вероятно се беше спукал някой водопровод. На този етаж работеха задръстени учени и писарушки, които биха припаднали или вдигнали тревога при първото влажно петънце.
Тръгнаха по коридора и спряха, когато стигнаха до разклон с формата на буквата „Т“. Стампър се почеса по брадичката. Коридорът вляво водеше към административния сектор, сложен лабиринт от стаички и тесни проходи. Ако завиеха надясно и минеха през научноизследователските лаборатории, щяха да стигнат по-бързо до Контрол върху околната среда.
Някъде от лабораториите се чу изтракване на метал, последвано от обезумели объркани гласове. Стампър се вслуша. Гласовете бяха тихи, но сякаш се приближаваха.
Той сви ръце на фуния и ги вдигна пред устата си.
— Ехо!
Гласовете млъкнаха.
— Ние сме от Спасителни операции.
Развълнуваното, нервно бъбрене започна отново и Стампър чу стъпки на тичащи хора. Обърна се към хората от екипа си и кимна към гласовете.
Спасителите завиха зад ъгъла на изследователския сектор и Стампър ги видя — малка група учени, петима-шестима, тичаха към тях. Бяха уплашени. Една жена на средна възраст плачеше. Водачът им, висок слаб мъж с къдрава руса коса, беше мокър.
Шлюзът на петнадесетина метра зад тях беше херметизиран.
Учените се приближиха. Стампър пристъпи напред.
— Аз съм Гордън Стампър, водач на спасителен екип — каза той с най-авторитетния си глас. — Какъв е проблемът?