ГЛАВА 52
Крейн тичаше по коридорите на шеста палуба. На всеки разклон забавяше крачка и щом го преминеше, хукваше отново. Навсякъде цареше тишина. Срещна един работник от поддръжката с количка и двама учени, които тихо разговаряха. Силният шум, разтърсил базата преди няколко минути, изглежда, не беше предизвикал голяма тревога. Предупредителните сирени бяха замлъкнали и на лицата на хората не беше изписано безпокойство.
Отпред беше задъненият коридор, където се намираше лабораторията по приложна физика. Той спря пред вратата и се огледа. Нямаше никого. И лабораторията беше тиха. Крейн хвана дръжката, отвори и бързо се вмъкна вътре.
Хюй Пионг стоеше до масата.
— Къде беше? — разтревожено попита тя. — Бях сигурна, че ти се е случило нещо. И експлозията преди малко.
— Съжалявам, Хюй. Задържаха ме. Какво е положението тук?
— Тишина. Допреди минута. — Пионг се усмихна криво. — Хубавото е, че не си загубих времето напразно. Докато чаках, разкодирах по-дългото послание, идващо от границата Мохо. Е, поне мисля, че успях. И виж какво.
— Няма време за това. Трябва веднага да излезем оттук. Охранителните камери сигурно вече са ме засекли.
Очите й се отвориха широко.
— Охранителните камери? Какво е станало?
— Королис пое командването на Базата.
— Капитан Королис? Какво е станало със Спартан?
— Един Господ знае. Още по-лошото е, че Королис настоява копаенето да върви по график. Вманиачен е на тази тема и дори се качи в Топчето. Мисля, че заболяването е засегнало и него. Опитах се да го спра и той заповяда да ме арестуват.
— Какво?!
Крейн кимна.
— Успях да избягам, преди да ме затворят в ареста. Трябва да се доберем до дванадесета палуба. Мобилизирах най-добрите учени — събират се в залата за конференции там. Възнамерявам да им обясня всичко за копаенето, разкритията на Ашър и какво представлява Королис. Трябва да изпратим съобщение до повърхността и да привлечем вниманието на хора, които могат да сложат край на това безумие. — Той изведнъж млъкна и прегърби рамене. — По дяволите!
Хюй го погледна учудено.
— Бариерата — обясни Крейн.
В бързината беше забравил за охраняемата граница между секретните и некласифицираните зони в Базата. Пазачите на контролния пункт вероятно все още търсеха и Пионг, и него.
— По дяволите! — повтори Крейн и отчаяно удари с юмрук по масата. — Няма да можем да минем през Бариерата.
Обърна се към Хюй и се стъписа от онова, което видя. Тя беше пребледняла. Сигурно и тя бе забравила за Бариерата. Но го гледаше някак…
— Какво има?
— Има друг възможен начин — отвърна Хюй.
— Какъв?
— На втора палуба има авариен люк.
— Авариен люк? Изход от Базата?
Пионг кимна.
Крейн изведнъж си спомни прикрепените с болтове за външния корпус на станцията скоби, които беше видял, и какво му беше казал Конрад, служителят, отговарящ за инвентара — че са предназначени за водолазите, които се катерят и слизат по външната страна на Базата, за да извършват ремонти.
— Охраняват ли ги? — попита Крейн.
— Не мисля. Люкът е еднопосочен. Не можеш да се върнеш, затова няма мерки за сигурност и Бариерата може да бъде избегната. Малцина знаят за люка. Аз знам, защото е разположен в сервизните помещения до първата ми лаборатория.
Той се замисли само за секунда.
— Да вървим.
Крейн тръгна след Хюй. Тя се върна по маршрута, по който бяха стигнали до лабораторията й. „Наистина ли са изминали едва четири часа?“ — огорчено помисли той. Като имаше предвид какво бяха открили през това време и какво се беше случило в Базата, часовете му се струваха цяла вечност.
Слязоха безшумно и предпазливо по стълбището, спираха пред всяка площадка, за да се уверят, че са сами и не ги наблюдават. Минаха покрай трета палуба, откъдето ясно се чуваше тракането на тенджери от кухнята на Дъното, после слязоха още едно ниво. Щом стигнаха до площадката, Хюй сложи ръка на дръжката на люка, пое дълбоко дъх и отвори.
Крейн надникна. Видя къс коридор, завършващ с разклон с формата на буквата „Т“. Няколко души в лабораторни престилки стояха на прага на кабинет с надпис „Седиментация и стратиграфия“. Щом чуха, че вратата на стълбището се отваря, те любопитно се обърнаха.
Крейн усети, че Пионг се колебае, и прошепна:
— Хайде. Давай покрай тях.
Тя тръгна по коридора. Крейн я последва, като си придаде безгрижен вид, и кимна на събралите се хора. Лицата им не му бяха познати и той трескаво се надяваше никой от тях да не е бил в Сондажния комплекс, когато го арестуваха. Едва се сдържа да не погледне през рамо, щом отмина, но не чу стъпки, нито заповеди да спрат, и облекчено въздъхна.