На разклона Пионг зави наляво, мина покрай редица малки лаборатории и кабинети и изведнъж спря.
— Какво има? — попита Крейн.
Без да отговори, тя посочи напред. На преградата на десетина метра пред тях беше монтирана охранителна камера.
— Има ли друг път?
— Много заобиколен — отвърна Хюй. — И вероятно ще минем и покрай други камери.
Той се замисли.
— Далече ли е?
— Зад следващия ъгъл.
— Добре. Бързо.
Хукнаха напред и наведоха глави, докато минаваха покрай камерата. Пионг зави зад още един ъгъл, спря пред сива врата, отвори я и се вмъкнаха вътре.
Озоваха се в склад за технически средства. Инструменти и леки машини бяха натрупани на лавици, издигащи се до тавана от двете страни. Както навсякъде в Базата, пространството беше тясно и пестеливо използвано. Хюй го поведе към задната част, където имаше голям затворен люк без надписи.
— Помогни ми да го отворя — каза Хюй.
Зад люка имаше малко сумрачно помещение, осветено само от поставена в метална клетка червена крушка, и друг люк — кръгъл, много по-малък и тежък и със самоконтролиращ се отключващ механизъм. Отгоре пишеше: ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. АВАРИЕН ИЗХОД. НЯМА ПОВТОРЕН ДОСТЪП ДО ТОВА НИВО.
Крейн допря ръка до хладния влажен метал. Отвъд люка се чуваше странно бучене, което не можа да разпознае.
Пионг дишаше учестено. Той се обърна към нея.
— Готова ли си?
Тя поклати глава.
— Не мога да го направя.
— Трябва. Това е единственият начин да избегнем Бариерата. Имаме по-голям шанс на дванадесета палуба, сред учените, далеч от секретната зона. Останем ли тук, е само въпрос на време главорезите на Королис да ни намерят и да ни натикат в ареста.
Хюй пое дълбоко дъх.
— Добре. Да вървим.
Докато тя затваряше люка зад тях, Крейн отвори изходния портал, сложи ръце на колелото със спици в средата и го завъртя по посока обратна на часовниковата стрелка. След две завъртания колелото се освободи.
До люка имаше малка контролна кутия с един-единствен червен бутон с надпис „включване“. Крейн погледна Пионг и тя кимна. Той натисна бутона. Сервоконтролерите се раздвижиха и отвориха люка навътре към тях.
Бученето изведнъж се усили. Хладен повей донесе остра миризма на сол, море и мръсна трюмна вода.
Зад люка, в странния здрач във вътрешността на купола, имаше тясна платформа, не по-голяма от четири квадратни фута. Крейн бързо скочи на нея и помогна на Хюй да се качи. Той се обърна и се вцепени.
— Мили Боже!
ГЛАВА 53
— До обекта остават шест минути, сър.
— Благодаря, доктор Рафърти. — Капитан Королис се премести на малката лоцманска седалка, кимна доволно и одобрително погледна инженера. Човекът беше не само изключително предан, но и един от най-добрите военни учени в Базата, физик. Королис го беше избрал лично и можеше да разчита на него сто процента. В това спускане заслужаваха да участват само най-големите таланти.
Пътуването надолу в шахтата беше хиляда двеста четиридесет и първото и този път нямаше да има засечки.
Отново погледна контролните уреди. Десетина пъти беше работил с тях в симулатора и те не бяха много по-различни, отколкото в подводница. Не очакваше изненади.
Докато обхождаше с поглед таблото, почувства пронизваща болка в слепоочията и изтръпна. Ако се беше сетил за нея, щеше да вземе тиленол, преди да се качи в сферата. Изправи се и се опита да прогони болката. Не искаше нищо да го разсейва в този момент.
Отново се обърна към Рафърти.
— Какво е положението на Буболечката?
— Всички уреди светят в зелено, сър.
— Отлично.
Спускането вървеше като по часовник. Само след няколко минути щяха да стигнат на работната площадка и после, с малко късмет, скоро…
— Потвърдени ли са показанията? — попита Королис.
— Да, сър — отвърна Рафърти. — Данните от сензорите от последното спускане на Топче Три показват, че има максимално проникване в океанския пласт.
„Максимално проникване“ — повтори наум Королис.
Бяха успели. Бяха пробили третия и най-дълбокия слой на земната кора.
Не, нямаше да има изненади. С изключение на най-важната — съкровищата го чакаха там долу, в границата Мохо.
Що се отнасяше до него, онзи, който беше казал, че цената на свободата е вечно да си нащрек, имаше право. Королис обаче знаеше, че има и нещо много повече. Не е достатъчно само да си бдителен, трябва и да действаш, да се възползваш от възможността, независимо от трудностите. Америка беше сама, единствената останала свръхсила. От завист или от омраза, останалият свят беше настроен срещу нея и се надяваше да се сгромоляса. Вражески правителства източваха кръвта й чрез търговски дисбаланси, а в същото време увеличаваха армиите си и усъвършенстваха оръжията си за масово поразяване. В такава отчайваща обстановка неговият дълг и на всички — беше да направят необходимото и да се погрижат Америка да остане силна.