Джей Ди си спомни емисиите за паниката в цял свят. Хората бягаха, но накъде биха могли да поемат? Президентът на Съединените щати призова към спокойствие, а след това се свря на „безопасно място“ заедно с всички други официални лица на изборни длъжности от Вашингтон. Навсякъде другаде по света тъй наречените лидери напускаха постовете и ролите си. Нямаше вече кой да поддържа реда в държавата, а полицейските сили не устояха на напора. Телевизионните мрежи и радиостанциите се държаха, докато им стигнаха силите. Четиридесет и осем часа след записа на първия горгонски кораб, излизащ от огнената си утроба, бяха заснети аматьорски филмчета на явления, наподобяващи вихрещи се черни портали, които се отваряха във въздуха и от тях изскачаха огромни, елегантни прилепоподобни форми — онова, което впоследствие стана известно като „корабите на мъглявите“.
— Те са загадки — обясни Джей Ди почти под нос. — Пълна мъгла… — примигна и рязко се върна в настоящето. Обясни на Итън: — Мъглявите дойдоха през подобие на зейващи в небето черни дупки. След това… двете армии се захванаха да воюват. Хората бяха дребни риби. Бяхме като насекоми, които да настъпват за развлечение… Бяхме като играчки… Но пришълците са съсредоточени във войната помежду си. Скоро след пристигането на мъглявите електрическите мрежи по света започнаха да гаснат. Електростанциите излизаха от строя. Предполагам, че комуникационните сателити са били разрушени. Трябва да са го сторили мъглявите — сигурно за да замлъкне бърборенето ни. Или е било поредната демонстрация на сила.
Итън допи мизерната си чашка с вода и тя не утоли жаждата му, но беше доволен, че е получил поне толкова. Опитваше се да възприеме всичко накуп, а то не беше никак малко. Дейв тихомълком допуши цигарата си и после се обади:
— Говорих с човек, който слушал последните радиопредавания… — взря се в горящото връхче на фаса си и го духна, за да излязат искри от него. — Говорели учени и някакви военни. Разказвали версиите си за случващото се. Че тези две цивилизации, каквито и да са, воюват по този начин… от веки веков. И може би се бият за Земята, а може би не, понеже…
— … тук е границата — каза Итън, който се чу да изрича тези думи сякаш от разстояние.
Дейв и Джей Ди не казаха нищо, но и двамата се втренчиха в него с възобновен интерес.
— Границата — повтори Итън. — Помежду им. Техните светове или техните вселени, или измерения, или откъдето ще да идват. Земята е на границата и това е причината за битките тук… — почти стреснат, той осъзна, че не се съмнява ни най-малко във версията си. Казваше истината. — Те ще продължат да се сражават, докато едната раса надвие над другата. Което може и никога да не стане, понеже… — момчето усети как в гърдите му се надига внезапна паника, имаше чувството, че се зарейва извън тялото си и навлиза в непознати води. Отне му известно време да вкара въздух в натъртените си дробове и да се успокои. — Те са вкопчени… — помъчи се да подбере правилната дума. — Във военна надпревара.
Мълчанието се проточи, а двамата мъже се взираха в хлапето, нарекло се на името на гимназия.
Джей Ди заговори първи с пресеклив и пълен с опасения глас.
— Я сега… ни кажи… каква причина имаш да вярваш във всичко това, след като не можеш да си спомниш нищо друго? Да си го чул от някого? От родителите си например?
— Не. — Итън седеше разгорещен и запотен и се чувстваше неудобно в собственото си тяло. Костите го наболяваха като болни зъби. — Не знам кой ми го е казал. Просто… — той срещна озадачения поглед на доктора, чиито сини очи блестяха с почти трескава настоятелност. — Просто знам, че това е истината. Ние сме на границата помежду им и на тях не им трябва Земята сама по себе си. Става дума просто за линия в космоса.
Дейв и Джей Ди се спогледаха и Итън прочете неизказания им въпрос: „Вярваш ли на ушите си?“.
— Наистина съм уморен — призна момчето. — Дали може да полегна някъде?
Потрябваха няколко секунди, докато магията на казаното от него се развали. Дейв си прочисти гърлото и отвърна:
— Ами да. Има предостатъчно празни апартаменти… — не спомена, че повечето са били обитавани от хора, с времето изчерпили надеждата си и самоубили се накрая. В гробището зад третата сграда бяха посадени дузини боядисани в бяло дървени кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници — мъж презвитерианец и жена методистка — и те и досега изнасяха проповеди и правеха всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.