Плувният басейн — каза си той. — Свързано е с… плувния басейн.
Но не знаеше какво точно е свързано. Плувният басейн беше празен, като изключим отпадъците — вероятно останки от натрошени градински мебели — и няколко инча мръсна дъждовна вода в дълбокия му край.
И все пак… имаше силното чувство, че трябва да стане от това легло и да отиде до плувния басейн, и там може би щеше да разбере какво точно го привлича. Надигна се, навлече тениската на „Блек Дестройър“ и пумите си и излезе от апартамента във външния коридор, който водеше към бетонното стълбище. На половината път надолу мярна на хоризонта сини примигвания, които може би бяха светкавици, но може да бяха и безконечната битка на пришълците. Продължи надолу през паркинга и тръгна по криволичещата алея в посока към плувния басейн.
Над „Пантър Ридж“ се беше спуснала тишина. Нощта беше гореща и влажна, натежала от заплахата за още дъжд. През прозорците на някои от апартаментите Итън виждаше успокоително да танцуват малки пламъчета на маслени лампи и фенери. Свидетелство, че не е единственият буден. Видя светлини и на наблюдателниците: на кулите вероятно имаше охрана денонощно, не оставяха картечниците без персонал. Той стигна до група от шестима души, седнали в кръг на паркинга, с няколко маслени лампи по средата. Държаха се за ръце и се молеха със сведени глави. Продължи нататък. Подмина мъж с коса до раменете и без риза или обувки, навлякъл просто чифт дънки, седнал на земята с присвити към гърдите колене.
— Може да дойдат нощес — сподели той с Итън. — Но хич няма да ме изпапкат. Не, не и мене! — и с тези думи вдигна автоматичния пистолет, който се въргаляше до него и опря дулото му в черепа си.
Захили се срещу Итън. Гримасата му бе изкривена от лудост, така че момчето продължи по пътя си.
След малко стигна до плувния басейн, обграден от остатъците на някогашна декоративна желязна ограда. Имаше и порта. Много от паната на оградката бяха паднали, останалите — ръждясали от корозивния дъжд. Портичката беше отворена и висеше на една панта. Итън си помисли, че в комплекса доста хора също се крепят на косъм. Отиде до ръба на басейна и надникна в него, но видя само онова, което беше мярнал за малко и предишния път: разнообразни парчета, навярно части от дървени столове и разни други боклуци, плаващи в няколко инча вода в дълбокия край — олющеният надпис на стената гласеше „5 фута, скоковете забранени“ — и нищо друго.
Няма нищо, помисли си.
Но въпреки това…
… имаше нещо.
Пред очите му беше образът на сините и сребърните квадрати, които се сливаха, блестяха и се превръщаха в бистра вода.
Итън се спусна по стълбичката в плиткия край на басейна. Синята боя на дъното беше потъмняла и се лющеше на цели набръчкани къдели. Под нея се виждаше гол сив цимент. Момчето тръгна по права линия към средата на басейна и надолу по лекия наклон към дълбокия му край. Нагази в мръсната дъждовна вода около сифона.
Запита се: Какво ли има тук?
Логичният отговор гласеше: Нищо.
Движението му във водата накара боклука да отплава встрани. Итън заджапа в кръг около сифона, понеже това му изглеждаше правилна постъпка. Дали тук в крайна сметка не се криеше нещо, зачуди се той. Дали не долавяше дълбоко, потайно движение… като сливането на сини и сребърни квадрати на стената? Постоя известно време в дълбокия край, наострил всичките си сетива за нещо, в чието съществуване не беше убеден, а после, пак по средата на басейна, се отправи обратно към плиткия край. Имаше ясното усещане, че съвсем наблизо е скрито нещо, но…
Внезапно го стресна дрезгав глас:
— В името на всички лайнари, какви ги вършиш там?
Итън погледна надясно и видя Дейв Маккейн да държи узито си, прицелено някъде съвсем недалеч от него.
— Чух вратата ти да се отваря и затваря — обясни Дейв. — Живея точно до теб. Какво правиш тук? Вода ли си точиш?
— Не, сър. — На Итън му се стори, че Дейв не си е лягал тази нощ, понеже още беше облечен в дрехите, които носеше и вчера, и не си беше свалил бейзболната шапка. — Просто излязох да се поразходя.
— Тия ги приказвай на баба си.
Итън реши, че истината е най-добрият избор. Истината поне във вида, в който я разбираше.
— Имах чувството, че трябва да дойда тук.
— Така ли? За нощно плуване, а?
— Не, сър. Просто имах нужда да дойда дотук, това е всичко.
— Защо? За да пиеш вода?
Итън поклати глава:
— Наистина съм жаден, но Оливия каза да не се доверяваме на дъждовната вода. Това е причината да пиете само бутилирана… — той се сети за затворническата стая и проверката, която беше преживял. Как го каза Джон Дъглас: „Правим проверка дали си човек, или не си“. Итън знаеше за какво става дума, но искаше да го чуе и от друг. — Смятате, че дъждовната вода е отровна, нали? Заради всичките извънземни чудеса в атмосферата? — той вирна брадичка към озареното от светкавици небе. — Какво правят те с хората? Превръщат ги в твари, които се налага да убивате ли?