— Все още не знаем — отвърна Дейв. — Не знаем защо някои неща идват тук, като си придават човешки вид. Може и да са били някога хора и да са били променени от тях… — махна в посока към проблясващите на хоризонта мълнии. — Нищо чудно да си играят с човешки играчки. Просто има страшно много неща, които не знаем.
— Но това не е всичко, нали?
— Не — отвърна Дейв. — Никак даже.
— Разкажи ми.
— Първо излез оттам.
Когато Итън изкачи стълбичката на басейна, Маккейн насочи узито си към земята и отстъпи няколко крачки.
— Какво има още? — подкани го момчето.
— Нощем идват сиваците — обясни Дейв.
— Сиваците — повтори Итън. Не му хареса звученето на названието — нито в устата на Дейв, нито в неговата собствена. Но все пак попита: — А те какви са?
— Мутирали хора — Дейв никога не беше увъртал и не се канеше точно сега да започне. — Някои от тях са… силно мутирали… в чудовища, които вече не приличат на хора. Не знаем какво го причинява. Може да е нещо в атмосферата, в дъжда или пък е болест, донесена от ония. Сиваците идват нощем. Не всяка нощ, но определено се опитват да влязат тук… гадна работа. Ние смятаме, така, де, Джей Ди смята, че кожата им вече не може да понася слънчевата светлина. Или нещо ги кара да стоят скрити дневно време. Както казах, не знаем със сигурност и не сме срещнали човек, който да знае.
В главата на Итън се въртяха сума въпроси и се караха кой да бъде зададен пръв. Започна с този:
— Защо ги наричате „сиваци“?
— Понеже са сиви. Или поне горе-долу. Изгубили са напълно цвета на плътта си. Не знам кой първи ги нарече така, но им отива. Започнаха да прииждат преди около три месеца. Отначало бяха малцина, после се събираха все повече и повече. Според мен имат нещо като радар или сетиво, или каквото там ги струпва на едно място… Може би се подушват едни други… — Дейв си позволи тънка, измъчена усмивчица. — Не са ни останали много муниции. Радваш ли се все още, че се присъедини към веселата ни компания?
— По-добре е, отколкото там, навън.
— Ахъ. Е, сиваците се опитват да се доберат до нас, понеже са плътоядни. Те си прибират мъртъвците, което предполага, че ядат труповете. Това ги държи доволни известно време.
Итън кимна.
— Но аз не съм сив и не съм мутирал. Защо тогава ме заведохте в онази стая, където убивате твари?
— Прибрахме те в Сигурната стая, понеже имахме… нека ги наречем „нашественици“. Това са същества, които приличат на хора и може и да са били едно време или още да си мислят, че са… но сега са друг вид форма на живот. По мнението на Джей Ди — и на Оливия също — те са хора, избрани от извънземните да си правят експерименти върху тях. След това са ги пуснали на свобода. Като извънземни бомби с часовников механизъм, предполагам. Да речем просто, че съм виждал някои много интересни реакции на разтвора. Имахме тук и друг доктор. Той се самоуби заедно с жена си и сина си миналия декември, но именно негова беше идеята да вкарваме нещо в кръвообращението, за да изпитваме новодошлите. Благодаря на Господа, че го измисли, иначе щяхме да сме пуснали при нас истински ужасии, без да го разберем, преди да е станало твърде късно.
— Дъждът — каза Итън. — Смятате, че той създава сиваците, така ли? Ако е така, нима никой тук не се е променил?
— О, напротив. Започва се със сиви, пепеляви на вид петна. Те се разрастват бързо и след това костите започват да се изменят. Държахме под наблюдение първата жертва, докато преживяваше всичко това. Наложи се да я оковем, което беше ужасно жестока постъпка, но нямахме избор — Дейв изгледа мрачно момчето, преди да продължи. — След няколко дни, когато цялата беше изкривена и деформирана, започна да ѝ расте втора глава, просто уста с малки, остри като игли зъби. Тогава се намеси баща ѝ и я застреля. Беше на дванадесет годинки.
— Олеле! — прошепна Итън или поне си помисли, че го е направил.
— Имахме още четири случая. За всичките се погрижихме, преди състоянието им да се влоши прекалено. Несъмнено в атмосферата има отрова… — заключи Дейв. — Понякога дъждът вали кално кафяв или жълт като пикня, но не сме сигурни, че това причинява мутациите. Никой не е сигурен в нищо. Но да, това е причината да зависим от бутилираната вода. Пазим конете под навес, но въпреки това са изложени на дъжда, а и той се процежда през покриви и стени и тече вътре… Ядем конете, така че няма начин да го избегнем. Докторът смята, че на ефектите им трябва време да си проличат, и че може би зависят от химическия баланс на конкретния човек. Както при вирусите или при рака. Някои го прихващат, други не… — Дейв сви рамене. — Какво да прави човек? В крайна сметка се гътва. Просто… въпросът е колко време ти се чака.