— Защо си изчакал ти например? — Итън многозначително изгледа картечния пистолет.
Дейв вдигна узито пред лицето си и го огледа, сякаш то беше смъртоносно произведение на изкуството. След това го отпусна отново до хълбока си.
— Хубав въпрос — призна. — Познавах много хора, които решиха да не протакат. Прецениха, че между горгоните, мъглявите, сиваците и простата стара безнадеждност най-добрият вариант е да минеш през райските двери… — спря се за момент и поумува върху отговора. Накрая каза: — Предполагам, че още не съм готов. Но утре може и да съм. Зависи просто от…
„… времето“, канеше се да продължи, но го прекъсна червена сигнална ракета, която рязко се извиси към висините, изстреляна от наблюдателницата на западния ъгъл на стената.
След секунди я последва воят на сирената с манивела, разположена във вътрешността на комплекса. С едновременно кух и зловещ глас Дейв заяви:
— Какъв си късметлия. Идват точно днес!
Дейв хукна към стената, а от блоковете наизлязоха и други от обитателите им, въоръжени с пистолети и карабини, надянали каквото им е било под ръка. Тогава Итън чу и воя на сиваците.
В началото идваше отдалеч, странно нашепване на дисонансна песен, което равномерно се усилваше все повече. Итън вече беше забелязал, че по протежение на стената, на няколко фута под намотките бодлива тел, са издигнати дървени мостчета и сега защитниците на „Пантър Ридж“ слагаха стълби и се катереха нагоре. Втора червена ракета излетя от най-южната кула, което Итън сметна за знак, че сиваците атакуват от две посоки. Искаше да види какво става, така че изостави басейна, хукна по пътя и се качи на стената по най-близката стълба. Точно когато я достигна, по стълбата го изпревари Оливия Куинтеро, чиято късо подстригана сива коса много приличаше на корона. Спря за миг, колкото да го изгледа намръщено. Под мишница носеше пушка и на колана на дънките ѝ беше окачен револвер в кобур. Беше навлякла жълта блуза в стил „уестърн“ с избродирани по раменете метличини. Тъмните ѝ очи изглеждаха почти абаносови на цвят. Нареди:
— Махай се оттук! Хайде!
Оливия се покатери, без да изчака да види дали Итън я е послушал, или не. Той остави въоръжен с пушка мъж да се качи след нея. След това на свой ред се закатери към мостчето, понеже не можеше да устои да не види гледката.
Писъците го блъснаха като приливна вълна. Каменната стена му стигаше до гърдите. Когато се взря навън през намотките бодлива тел, в първия миг му се стори, че се е размърдала цялата земна повърхност. Стотици ли бяха? Или повече? Щъкаха по склона на хълма към стената. От най-южната кула изстреляха бяла осветителна ракета. Докато тя цвърчеше и падаше, Итън успя да види, че някои от нападателите носят парцаливи останки от дрехи, но повечето са голи и голотата им разкриваше пепелно сива плът, която падаше на мазни буци от костите, досущ разтварящо се отвратително желе. Имаше и други, също сиви, но с покрита с люспи плът или пък с щръкнали от нея остриета като шипове на бронирана костена плочка. Пълният мащаб на ужаса се стовари върху Итън като ритник в корема. Долу към подножието на стената напредваха жилести същества с приплеснати черепи и гърбави тела, истински човешки тарани. Имаше и такива, които търчаха на крака, дебели като дървесни стволове, или куцукаха на желатинови крайници, както и твари, които кретаха под краката на събратята си като разлагащи се рачешки туловища.
В авангарда на нечовешката вълна подскачаха твари с бронирани гърбове и ноктести куки вместо ръце. Те се хванаха за стената и започнаха да се катерят към бодливата тел. Смразен от шока, Итън видя как един от катерачите поглежда нагоре и се ухилва, а лицето му беше сиво с очи като цепки, хлътнал навътре нос и с тънки устни, между които се виждаха зъби като малки триончета. Миг по-късно това подобие на лице се взриви под един от първите картечни откоси и трупът увисна, гърчейки се на няколко фута под бодливата тел с куки, все още забита в хоросана между камъните.