Итън прозря истината.
Нападателите бяха твърде многобройни. Тази нощ сиваците щяха да победят събралите се под защитата на „Пантър Ридж“. Картечниците на наблюдателните кули все още стреляха, обаждаха се и пушките и пистолетите на бойците по стените, но Итън знаеше, че куршумите скоро ще свършат и всички оръжия ще се превърнат в тояги. Видя дузини твари да катерят стената и към нея напредваха още купища — цяла армия подвижни злокачествени тумори — и му се стори, че самата земя се е вдигнала на вихрен бунт.
Каза си, че сиваците трябва да бъдат отблъснати от стените. Да бъдат отърсени от лицето на хълма, погълнати от самата земя, и каква ли мощ бе необходима, за да се случи това?
В разгара на стрелбата и сред писъците и виковете на една от жените защитнички, нападната близо до него, изпита нуждата да долепи длани до камъните на стената пред себе си, като че ли докосва самата земя отвъд стената. Или я оформя, извайва я. Сякаш я командва и изисква да изпълни волята му, и като на длан съзря видение на онова, което искаше да се случи.
Ясен, звънък вътрешен глас му нареди да го стори, убеди го, че това е правилната постъпка точно както и разходката до плувния басейн беше правилна. Просто докосни камъните, рече този глас — неговият собствен, но по-силен и по-уверен — просто докосни камъните и виж в съзнанието си мощта…
… земетръсна мощ.
„Та аз съм просто дете — помисли ти Итън. — Не мога! Не мога да го направя!“
Но още докато си го казваше, осъзна, че сиваците са напът да преодолеят стената и по нея се катерят още много, а патроните свършват и не разполага с много време, понеже след малко всички, заедно с него, щяха да са мъртви.
Земетресение, помисли си той.
Можеш! — рече му гласът. Неговият собствен, но по-различен. По-възрастен глас може би. Глас, който знаеше неизвестни на Итън факти и може би такива, които той се боеше да научи. Трябваше да си го признае, ужасѐн до пълно вцепеняване. Парализиран в очакване на края.
Можеш — увери го гласът. — Подчини се. И опитай.
Направи го сега, преди да ти свърши времето!
Итън нямаше представа как да постигне подобно нещо, но осъзна, че се очаква да вложи усилие. И да, струваше му се пълна лудост, но трябваше да опита.
Положи длани на камъните.
Надзърна навън, към гмежта в мрака.
Пое си дълбок и дълъг дъх във все още натъртените си дробове и когато издиша, видя ясно в главата си как склонът на хълма помръдва като кожа на змия, и се съсредоточи върху видението, и измина секунда, а после и друга, без да долавя нищо друго, освен щракането на изпразващи се оръжия и писъците на сиваците, които катереха стената, и ударите на брадвите, които сечаха деформираната плът… нищо… съвсем нищо.
И точно когато Итън се канеше да отлепи длани от камъните и да се подготви да срещне смъртта си навярно, усети стряскаща горещина внезапно да се надига от дълбините на тялото му, тя изпържи плътта му отвътре. Може би, каза си, е като вълна електричество, което прогори ушите му и запука в косата му — или пък нямаше нищо общо, а беше просто усещане за твърда вяра, че ще успее, щом иска да спаси себе си и другите, и също толкова бързо насред царящия хаос и вихрещо се насилие усети как част от него — загадъчна част, която дори не проумяваше — набира чутовна сила.
Усети я да се изсипва от тялото му като водовъртеж и да влива волята си в пръстта.
Земята простена като пробуждащ се от дълга и мъчителна дрямка старец. След това старецът се протегна и отърси и в този миг целият хълм се надигна.
Не беше плавно движение. Пукнатини препуснаха по пътното платно и в прозорците на апартаментите зад Итън се трошаха стъкла. Жилищните блокчета в „Пантър Ридж“ стенеха с цепещо се дърво и откачащи се от опорите си тераси. Но стената отърси част от катерачите и обстреля с прахоляк и остри парченца деформираните лица на онези отдолу. Мнозина от защитниците нападаха на колене и някои дори рухнаха от мостчето. Итън също се озова коленичил, но се изправи несигурно, без да отлепя длани от камъните. Имаше чувството, че е част от самата земя, че направлява гърчовете ѝ през заземяващата стихия на камъка, но въпреки това сърцето му препускаше като лудо и той вече беше прехапал долната си устна до кръв.