Една от наблюдателните кули рухна, а картечарят скочи от нея, за да се спаси. Склонът на хълма се разлюля отново, още по-яростно и мнозина от сиваците изгубиха хватката си върху стената. Падаха — чудовища, преплетени в чудовища.
Третата тръпка беше най-гневната.
От стените с експлозивен трясък се откъртиха огромни камъни. От прозорците на апартаментите блъвнаха още стъкла. Целият „Пантър Ридж“ се разтресе с тътена на разпадащи се древни планини. По склона зейнаха и се заусукваха пукнатини. Сиваците се олюляваха и пропадаха в тях, а пукнатините се разширяваха до два-три фута. Мнозина от нападателите останаха заклещени вътре, когато те се затвориха отново, скалите стържеха в деформираната плът и смазваха заразени от извънземните кости. Ноктести ръце посягаха от новите си гробове и мачкаха въздуха, докато не застинат неподвижни.
Това нападение от страна на земята, което продължи с поредица по-слаби земетресения, стигаше да докаже, че сиваците в по-голямата си част са запазили инстинкта си за самосъхранение. Те се обърнаха и побягнаха по хълма, мнозина влачеха със себе си мъртъвци, за да похапнат от тях по-сетне. Бяха нахлули с крясъци, но си тръгваха тихомълком, сякаш засрамени. Някои поглеждаха през бодливите си рамене и посланието им беше почти същото като девиза, написан на стената на жилищния комплекс: Утре е нова нощ.
А след това те се превърнаха просто в гмеж от обезобразени силуети, които тичаха, влачеха се, куцукаха в мрака по подножието на хълма и след още миг напълно се скриха от поглед.
Земните трусове стихнаха.
Итън свали ръце от камъните. Задачата му — колкото и невероятна да беше — приключи. Дланите и пръстите му пареха от горещината. Къпеше се в студена пот и дишаше тежко, беше уплашен до смърт, замаян и дезориентиран, но беше усетил, че избликналата от него изумителна мощ се прибра в скривалището си дълбоко в тялото му, успокоява се и се смълчава.
Каквото и да бе въплъщавал през последните няколко минути, сега отново си беше просто хлапето, което искаше да построи много готин модел на „Видимият човек“.
Пет
Озарен от жълтата светлина на лампата, Джон Дъглас докладва:
— Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?
— Несъмнено — съгласи се Оливия.
Очите ѝ бяха кървясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито ѝ беше поднесъл на петдесетия ѝ рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“3 с все черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота пред себе си — просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент и живота им заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина — време на радост, което бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с помощта на топката, но понякога… понякога си мислеше да опита, понеже нищо чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното мастило на неизвестността.
— Много харесвах Джейн — чу се да казва с безизразен глас. — Много мила жена. Да, трябва да преместим тялото на Мич. Ще се погрижиш ли?
Последният въпрос бе предназначен за Дейв Маккейн, който се беше проснал на оръфания кафяв диван и се взираше в пропукания таван. Поредицата странни трусове бяха извадили душата на старите сгради. Част от стълбищата бяха пропаднали, в източната стена имаше срутен участък, почти всички прозорци се бяха счупили и се крепяха само на тиксото, а имаше и пропаднали покриви. Дейв вече беше видял дузини пукнатини в стените на собствения си апартамент. Прецени, че е само въпрос на време, преди проклетата сграда да се срути. Подът на спалнята му така се беше килнал, все едно вървеше по палубата на кораб в открито море, наклонен под опасен ъгъл от висока вълна.
3