— Ще се погрижа за това — рече безизразно.
По ризата и маскировъчните панталони на Джей Ди имаше петна и струйки чужда кръв. Болницата — два апартамента с премахната междинна стена — се намираше в най-долната сграда и разполагаше с персонал от две сестри, едната от които беше работила като ветеринар във Форт Колинс, а другата — като зъболекарска сестра в Бойзи, Айдахо, още като млада, преди около трийсет години. Наборът медицински принадлежности се състоеше от лейкопласт в различни размери, шишенца аспирин и седативи, дезинфектант, няколко гипсови бинта за счупени крайници, няколко дървени шини и хирургически инструменти от рода на щипци и форцепси, както и зъболекарско оборудване, имаше и няколко шишенца болкоуспокояващи — „Демерол“ и „Викодин“.
— Трябва да преброим отново мунициите — допълни Оливия. Полагаше големи усилия да говори с твърд и равен глас. В стаята освен Дейв и Джей Ди имаше още трима души и всеки от тях споделяше част от отговорността за проследяването на запасите и мунициите. — Проверете какво е останало на всички.
— Аз имам пет пълнителя — отвърна Дейв. — По трийсет и три патрона във всеки. След това ме бройте празен — той седна на дивана и си свали бейзболната шапка. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а очите му — мътни. — Не можем да посрещнем второ подобно нападение. Този път бяха прекалено много. Ако трусовете не бяха връхлетели… щяха да влязат вътре. Нямаше начин да ги накараме да си плюят на петите.
— Трусовете — обади се Кармен Ниега, слаба латиноамериканка, служила преди като данъчен адвокат в Денвър. Живееше с групата малко по-малко от четири месеца, беше пристигнала с половин дузина други скитници. — Случвало ли се е някога подобно нещо?
— Никога — отвърна Оливия.
Погледна към вратата, която зееше открехната, понеже вече беше невъзможно да се затвори в изкривената рамка. Итън Гейнс стоеше на прага и надничаше в стаята. Зад гърба му през гъстата супа на облаците започваха да се процеждат първите мътни лъчи на жълтото утро.
— Добре ли си? — попита го Оливия.
Той кимна с безизразно лице. Косата и дрехите му бяха побелели от каменен прах.
— Казах ти да се махаш от стената — изсумтя тя. Погледна към доктора. — Джон, мисля, че е в шок. Виж дали…
— Не, не съм — отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята, провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно наистина е в шок. — Исках да ви кажа. Да ви кажа на всички… — той се поспря, опитвайки се да се сети какво точно се канеше да сподели.
— Да ни кажеш какво? — подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше уморен до смърт и му предстоеше да събере бригада за погребване на жертвите, включително на обезглавения труп на близък приятел, който все успяваше да си спомни по някой виц и играеше покер с него и някои от останалите.
Итън заяви:
— Смятам… че аз предизвиках трусовете… — Намръщи се. — Знам, че бях аз.
За момент настъпи тишина. След това Джей Ди го подкани тихичко:
— Итън, нека идем до болницата, ще може да полегнеш и да си починеш, ще ти дам малко вода и успо…
— Казах, че аз предизвиках земетресението — повтори Итън.
— Да, несъмнено си ти — Дейв си сложи отново шапката и потри наболата си брада. — О, да, много добре се справи. Прогони сиваците, няма грешка. И почти разруши комплекса ни, но… хей… нямам против да спя в стая, която всеки момент ще пропадне. Ако таванът ми не се срути първи. Какво ти става бе, хлапе? Да не си си загубил ума с все спомените?
— Спри се, Дейв — предупреди го Оливия. Изправи се. — Итън, искам да придружиш доктора. Би ли…
— Не, няма да ходя никъде!
Итън пристъпи напред в стаята с такава решителна крачка и толкова целеустремено изражение, че Кармен Ниега, Ръс Уиткомб и Джоел Шустър отстъпиха, за да му направят място. Той подмина Джей Ди и спря до ръба на бюрото на Оливия. На светлината на лампите очите му горяха яркосини и плашеха с яростната си настоятелност.
— Казвам ви истината. Знаех как да докосна камъните в стената и… не съм съвсем сигурен… но… видях какво ще се случи в мислите си. Беше все едно давам нареждане на земята какво искам да направи. Онова, което видях. Само дето… излезе по-силно, отколкото си мислех, че ще стане. Успявам ли да го обясня добре?
— Не, Итън, не е вярно. То просто се случи, това е всичко. Нямам представа защо е станало в точно този момент. Извадихме голям късмет. Но ти не си предизвикал трусовете. А сега наистина искам да слезеш в болницата. Искам да си кротък и да си починеш, ако можеш.