— Хубаво, де — съгласи се Дейв. — Добре тогава. Ти каза, че си предизвикал трусовете. Как е възможно? Така, де… ти си момче, нали? Човек? Нали си човек?
— Според мен си убеден в това — не си си донесъл узито.
— Възнамерявам да повярвам, че си човек. Не нещо, което само го наподобява. Някакъв експеримент, изпълнен от мъглявите или горгоните. Но… ако ти си предизвикал трусовете, как изобщо го постигна?
— Честно казано, не знам — призна Итън, а мислите му се връщаха все към „Бялото имение“. Опитваше се да изтрие този сън, но напътствието не желаеше да изчезне, напротив — нуждата да го последва ставаше все по-силна и по-силна. — Пожелах да се случи. Положих ръце на стената. Исках земята да отърси сиваците. Не се сещах какво друго мога да направя.
— Сложил си ръце на стената? И просто си си помислил какво искаш да се получи, и то се е случило?
— Да.
— А-ха. Хубаво, де. Премести ми шапката от облегалката на стола и я сложи на главата ми!
Итън за малко да избухне в смях, но каменното изражение на лицето на Дейв подсказваше, че би било лоша идея.
— Хубав фокус би се получил, нали? Не мисля, че съм способен да изпълня молбата ти.
— И що не? Ти предизвика шибаното земетресение! Използвай ума си, нали така каза, че си го направил? А сега не можеш да използваш ума си да преместиш една малка шапка?
— Трябва да си го пожелая… понеже… един вид е единственият изход. Не знам как го сторих. Просто си знаех… че в онзи момент… точно тогава… трябва да опитам, защото не исках да умра. Не исках и другите да умрат. Трябваше да сторя каквото мога… всичко по силите си. Така че… то просто избликна от мен. Усетих го. След това, когато всичко свърши, го усетих да се връща и да заспива.
— А какво точно усети? Какво излезе от теб и после се върна? — в гласа на Дейв се долавяше саркастична нотка.
— Ами енергия предполагам. Не се сещам как иначе да го опиша.
— Енергия… — сарказмът се увеличи. — Да, ясно. Петнайсетгодишно хлапе с енергия да случи земетресение, но не може да премести шапка на няколко фута. Можеш ли да се левитираш от леглото? Да видиш бъдещето? Можеш ли да ми кажеш как целият този кошмар ще достигне до щастлив край?
— Не — отвърна Итън, а по лицето му танцуваха сенки заради треперливото пламъче на лампата. — Не и не, и не мога.
Дейв прокара длан по челото си. Заслуша се как трополи дъждът отвън. Взираше се настоятелно в очите на момчето.
— Знаеше ли за извора под басейна?
— Не.
— Тогава какво правеше? Защо обикаляше из него?
— Смятах, че се намирам там, където следва да бъда.
— И нещо ти го каза? В смисъл на „заговори ти“? Така ли?
Итън сви рамене:
— Не з…
— Защо не знаеш? — Дейв с огромно усилие се сдържа да не кресне. — Или по-скоро… какво, по дяволите, знаеш? Не си наясно за истинското си име, нито откъде идваш или къде са родителите ти. Просто си се „събудил“, докато си тичал, нали така ми каза? И внезапно можеш да предизвикаш земетресение, а плувният басейн се пропуква точно откъдето си минал, и от него бликва чиста вода? Понеже си сметнал, че там ти е мястото? — Биячът се ухили налудничаво, със скрити зад гримасата яд и разочарование. — Христе! Добре, ти ни намери вода. А какво ще кажеш за още храна? И патрони също. От това имаме нужда, понеже няма да сме в състояние да спрем следващото нападение. Така че ни спретни още малко муниции, Итън! Можеш ли да го сториш за нас? Ако не… значи сме свършени. Разбра ли?
Итън се намръщи. Разбираше сериозността, с която му говори Дейв, но го гризеше съвсем друго и в ума му се въртеше само то. Каза:
— Бялото имение. Да си чувал някога за него?
— Какво? Белия дом ли имаш предвид? Във Вашингтон? Какво общо има…
— Бялото имение — повтори Итън. — Не Белия дом. Според мен е някакво истинско място и смятам, че имам нужда да ида там.
— Така ли? Е, аз пък смятам, че имам нужда да ида на шибаната луна. Да не си се побъркал, хлапе? Това ли е? Откачил ли си?
Итън се взираше в светлината на маслената лампа. Кой беше той, честно? Откъде беше дошъл? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но знаеше някои истини и реши да ги изрече.
— Смятам, че трябва да отида там. Смятам, че нещо желае да отида. Важно е, но не знам защо. Това място… жилищният комплекс… не става. Тук не бива да остава никой. Следващото нападение ще е последно за онези, които останат. Но вярвам, че Бялото имение е истинско място… и мисля… вярвам… че нещо ми казва да ида там — той погледна спокойно Дейв в очите. — Името ми се откри насън. Продължавам да мисля за него. Можеш ли да провериш от мое име дали то съществува наистина и къде се намира?