Оливия кимна. Падащата вода кап… кап… капеше. Локвите се плискаха около захвърлени тетрадки и боклуци, изсипали се от отворените шкафчета, докато учениците панически са се опитвали да се доберат до дома в онзи априлски ден. Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си Оливия. Призраците на един предишен живот — не само призраци на американската мечта, но и мечтата за семейството на Човечеството.
— Добре ли си? — попита Дейв.
Тя кимна:
— Да.
Наясно, че това не е вярно, той продължи:
— Няма да се задържим много дълго.
Оливия не коментира.
Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ — каза си Оливия10. За малко да се разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със сиваците… ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.
Дейв я върна в реалността:
— Това ще да е, как мислиш?
Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.
— Да хвърлим едно око — предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя „.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.
Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.
Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма — отвратителна миазма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.
Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.
— Пфу — заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка цигара. — Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?
Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв смехът ѝ му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така, сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода… или поне гумени ръкавици. Наруга се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?
Хубав въпрос.
Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.
— Това ще свърши ли работа? — Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на пода.
— Съмнявам се. Надали… — Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. — Дори ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе… въобще не си го представях така… — той срита встрани няколко разложени книги. — Голям съм глупак, така излиза.
— Не си глупак — възрази Оливия. — Просто си обнадежден.
— Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.
Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги. „Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ — помисли си. Разкри подвързано в синьо томче за братята Харди11 и това почти я пречупи отново. „Трябва да си силна“ — каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:
— Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в… да го наречем чудеса. Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо? Какво му подсказва да отиде там?
10
Става дума за игра на думи с
11
Братята Харди (Франк и Джо) — главните герои на серия детски детективски истории, написани от различни автори под псевдонима Франклин У. Диксън, първата книжка излиза през 1927 г. и все още се издават.