Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да промърмори:
— Той е странно хлапе.
— Да. И аз го знам. Но понякога… нали знаеш… сънищата са си просто сънища. Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.
— Да — отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина. — Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук, и това търсене също. Но пък… и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме да останем живи.
— И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?
— Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен… — Дейв свали мръсната си бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи кепето. — Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни помогна… Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме тук… Само това мога да ти кажа.
Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите. Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката ѝ пукаше. Сред целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.
При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният ѝ крак пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това падането спря — в мрака долу висеше само единият ѝ крак.
Дейв на мига притича към Оливия и ѝ помогна да се изправи. Посъветва я:
— Полека, полека! Добре ли си? Нарани ли си крака?
— Здравата си ударих коляното. Но това е всичко. Внимавай с пода, че хапе.
— Аха, видях. — Дейв надникна в дупката, но всъщност не можеше да види нищо в тъмата отдолу. Чуваше се, че капеше вода, и от мазето се надигаше кисела, мухлясала миризма като от злотворна градина с отровни гъби. — Внимателно!
— Ти също. Хей! — Възкликна Оливия, забелязала нещо интересно. — Онзи картотечен шкаф на стената. Струва си да го отворим.
— Добре. Хайде, да не се разделяме.
Заобиколиха плота на регистратурата и отидоха до картотечния шкаф, който, изглежда, беше преживял непокътнат всички вилнели в библиотеката бури. Дейв отвори горното чекмедже и откри дебели пачки от годишните течения на училищния вестник „Газет“. Във второто чекмедже имаше канцеларски пособия — моливи, химикалки, гумени ластичета, кламери и всякакви подобни дреболии. Третото беше почти празно, като изключим няколко листа принтерна хартия, а в четвъртото и последно имаше два капана за мишки.
— Зад плота са скрити още чекмеджета — забеляза Оливия.
Започваше да куца все по-силно и по-силно, явно коляното ѝ беше пострадало по-сериозно от първоначалното ѝ предположение. Щеше да се подуе като едното нищо, каза си. Magnifico! — точно каквото ѝ трябваше: няколко дни да куцука наоколо като същинска старица.
Тя отвори горното чекмедже зад плота и откри набор моливи, бележници, кламери и нечий запас от различни вкусове дъвка „Орбит“. Следващото чекмедже съдържаше дебел, подвързан в червено и златно алманах „Планинар“ от миналата година, няколко стари мобилни телефона, които сигурно са били конфискувани в Деня, и…
… почти скрито под алманаха стърчеше ъгълчето на още една книга. Оливия вдигна „Планинар“ и видя на корицата магистрала, виеща се през борова гора. Беше „Пътният атлас на Ранд Макнали за САЩ“ отпреди три години. Между „Планинар“ и „Макнали“ имаше сплескана мъртва хлебарка.
— Виж! — каза Оливия и извади пътния атлас. На корицата с червен маркер беше изписано строгото нареждане на библиотекарката: „Да не напуска помещението“.
— Намерихме каквото ти трябва — с немалка доза триумф сподели Оливия с Дейв.
Той дойде да види книгата отблизо.
— Да! — Не се беше хващал да говори с възбуда от много време насам и се изненада сам от себе си. — Добре, чудесно. Прекрасно! Поне е някакво начало… — Той нави атласа и го пъхна в колана на джинсите си. — Не знам какво ще търсим, но…
Подът изпука. Звукът беше тихичък, но заплашителен.
— Мисля, че трябва да… — „се махаме оттук“, канеше се да продължи Оливия, но не ѝ дадоха възможност.