Странна твар изпълзяваше от дупката в пода на библиотеката.
Надигна се, люлеейки се като кобра.
Беше слаба и със сива плът, явно едно време е била жена, защото имаше провиснали голи гърди и тук-там по някой кичур дълга бяла коса. Хлътналите в черепоподобното лице очи се стрелкаха насам-натам в търсене или на източниците на човешките гласове, или на мястото, откъдето се носи ароматът на прясно месо. Подобните на куки нокти драскаха да освободят напълно тялото, но нещо сякаш пречеше и устата на тварта се изкриви от разочарование, а от сухото ѝ гърло се разнесе тихо цъкане. Оливия понечи да писне, но се спря. Нямаше време за това. Стиснала устни, се приготви да стреля с карабината.
Подът на библиотеката се нагъна и надигна като мръсна океанска вълна. Мокрите плочки зяпнаха като усти, а между тях път навън си проправяха дращещи ръце. Дейв първоначално си помисли, че двамата с Оливия са се натъкнали на гнездо на спящи сиваци, и това отчасти беше вярно… но в следващите няколко секунди, докато подът продължаваше да се цепи и лъскавата сива плът се измъкваше изпод него, той осъзна с нов, стряскащ ужас, че в мазето на гимназия „Итън Гейнс“ се е измътило нещо много по-различно.
Като тийнейджър беше работил в бригада за разрушаване на стари къщи и извлачване на гредите и тухлите от тях. „Хей, хей — викна един горещ августовски следобед бригадирът, — я глейте тука!“
И така благодарение на него Дейв беше видял, заклещени в стената, която току-що бяха съборили, над дузина плъхове, които пищяха и дращеха в опита си да избягат, само че бяха съединени и на практика вързани опашка за опашка в кръг и не можеха да тръгнат в нито една посока, имаше и няколко умрели и започнали да се разлагат, а живите продължаваха да се блъскат диво, оголили зъби, с блеснали очи и дрезгаво пъхтящи в отчаянието си.
„Това е Цар на плъховете — каза бригадирът. — През целия си живот съм срещал само още един. Засядат в някое тясно пространство, пикаят един върху друг и опашките им се срастват. Гадна работа!“
Бригадирът беше вдигнал лопатата си и се беше захванал да размаже Царя плъх, който умря в кървава и отвратителна каша. На Дейв се падна честта да изхвърли останките в кофата за боклук.
Сега, много години по-късно, тук, в този кошмарен свят, Дейв Маккейн видя през дупката в строшения под да изпълзява Цар на плъховете, съставен от сиваци.
Краката им се бяха срасли в рехава маса, съставена от дълги, тънки пипала, напомнящи донякъде на опашки на плъхове. Някои от телата бяха погълнати от други, почти изчезнали едно в друго, канибализирани или абсорбирани, и като цяло в кръга на Царя на плъховете имаше над двайсет души, представлявали навремето мъже, жени и деца, а главите и ръцете им невинаги се намираха точно на местата, където се очаква. Бяха издокарани в мокри, петносани в черно останки от дрехи. От мазето бълваше ли, бълваше люспеста сива плът. Съсипаните лица и деформираните глави се люлееха на шиите си. В някои от зейналите усти блестяха зъби като малки бръсначи, а в други се виждаха редове акулски куки разкъсвачи.
Дейв незабавно осъзна, че имат два проблема.
Кръгът на Царя на плъховете споделяше обща цел и напредваше в една и съща посока, и при това гърчещото се чудовище преграждаше изхода от библиотеката.
С изкривено от ужас лице Оливия отстъпи назад и се притисна към Дейв. Тварта се бореше да се измъкне от мазето и влачеше нагоре полепнали по плътта ѝ мокри книги и мухлясали страници. Царят на сиваците не издаваше друг звук освен съскане и стържене, но на Дейв започна да му се струва, че вече успява и да събере пипалата под себе си в опит да се изправи. Каза си, че ако двамата с Оливия възнамеряват да излязат живи оттук, сега е моментът да опитат.
Откри огън с магнума си, чийто огнен рев се оказа невероятно шумен и ярък. Два изстрела — и две от кошмарните лица станаха на каша. След това се обади пушката на Оливия и проби дупка в белокосата глава на женската твар, която първа започна да се катери навън. От раната бликнаха черни струи. Дейв сграбчи водачката на „Пантър Ридж“ за рамото, издърпа я след себе си покрай плота и извика възможно най-силно:
— Да се размърдаме!
Масата от сплетени сиваци се движеше все по-чевръсто и запротяга към тях змиеподобни ръце. Сивите клещи на седмопръста длан сграбчиха десния глезен на Оливия и тя за малко да падне в гмежта, но Дейв се напъна здраво и я удържа. Оливия прати куршум в онова, което някога може и да е било човешко рамо, и се освободи, като беше наясно, че ако не успее, след миг ще е мъртва.