Карал притихна като попарен.
Последва един час на рязане и съобщаване главно на отрицателни данни: няма други счупени кости, белите дробове на пеленачето са чисти, в червата и кръвта няма токсични вещества с изключение на продуктите от разлагане. В мозъка няма скрити тумори. Заешката устна можела да се коригира с една съвсем проста пластична операция, ако по някакъв начин са можели да имат такава възможност. Майлс се чудеше колко успокоително може да е това за Хара. Дали изобщо е успокоително!
Дий завърши с изследването и Хара уви мъничкото телце по сложния ритуален начин. Докато грубиянинът заравяше гроба, докторът почисти инструментите си, прибра ги в медицинската чанта и си изми ръцете и лицето в потока доста по-старателно, според Майлс, отколкото изискваше хигиената.
Хара постави малко кандилце в пръстта върху гроба, сложи няколко вейки, парчета кора и един кичур от правата си коса.
Изненадан, Майлс зарови из джобовете си.
— Нямам никакво жертвоприношение, което гори — извини се той.
Хара го погледна изненадано.
— Няма значение, господарю. — Малката купчинка пламна и бързо изгоря, като живота на нейната Рейна.
„Има значение“ — помисли си Майлс.
„Спи в мир, малко момиченце, след нашето грубо посегателство. Аз ще ти направя по-добро жертвоприношение, кълна ти се. Пушекът от това жертвоприношение ще се види от този край на планините чак до другия.“
Майлс обвини Карал и Алекс за прикриване на Лем Ксърик. После взе Хара на Дебелия Нини зад себе си и тръгнаха към нейната колиба. Пим тръгна с тях.
По пътя минаха покрай няколко колиби. Пред една играеха две мръсни деца. Те затичаха подир конете, кикотеха се и правеха магически знаци към Майлс, докато майка им не ги видя и набързо не ги прибра вътре, като поглеждаше страхливо през рамо. По някакъв странен начин това беше почти успокояващо, като очакван прием, различен от напрегнатия, смутен, грижливо контролиран прием на Карал и Алекс. Животът на Рейна не би бил лек.
Колибата на Хара беше в началото на едно дере точно преди то да се стесни в клисура. Изглеждаше много тиха и усамотена сред пъстрите сенки.
— Сигурна ли си, че не искаш да отидеш при майка си? — попита колебливо Майлс.
Хара поклати глава и се смъкна от Нини. Майлс и Пим слязоха от конете и я последваха в колибата.
Беше като всички наоколо. Една стая с огнище от недялан камък и широка покрита веранда. Водата явно идваше от поточето от клисурата. Пим сложи ръка на стънера и влезе след Хара. Лем Ксърик може би се криеше в дома си. Пим беше оглеждал грижливо всички храсти по пътя дотук.
Колибата беше празна. Отскоро. В нея не царуваше прашната тишина, която човек би очаквал след осем дни в опустяло поради смърт жилище. На мивката имаше остатъци от набързо приготвена храна. В леглото бе спал някой — завивките бяха натрупани и неоправени. Из стаята бяха разхвърляни мъжки дрехи. Хара инстинктивно зашета, заоправя, потвърждавайки своето присъствие, своето съществуване, своето значение за дома. Ако не можеше да контролира събитията в живота си, можеше да контролира поне една малка стая.
Единствено недокосната беше люлката срещу леглото. Малките завивки бяха грижливо сгънати. Хара беше хукнала към Воркосиган Сърло само няколко часа след погребението.
Майлс обиколи стаята, погледна през прозорците.
— Ще ми покажеш ли къде си брала къпините, Хара?
Тя ги поведе към клисурата. Майлс засече времето. Пим разпредели вниманието си между храстите и Майлс, готов да предотврати всяко евентуално препъване, при което неговият господар можеше да си счупи костите. След като отклони три защитни намеси, Майлс беше готов да го отпрати в колибата, но си даде сметка, че ако падне и си счупи някой крайник, Пим трябва да го носи на гръб.
Храстите с къпини бяха почти километър нагоре в клисурата. Майлс откъсна няколко и разсеяно ги сложи в уста, като се оглеждаше наоколо, докато Карал и Пим почтително чакаха. Следобедното слънце проникваше през зелените и кафяви листа, но дъното на клисурата вече беше сиво и хладно от преждевременния сумрак. Пълзящите по скалите къпинови ластари висяха подканващо надолу, съблазнявайки човек да се пресегне и да си счупи врата. Майлс устоя на изкушението само защото не обичаше къпини.
— Ако някой извика от колибата, тук няма да го чуеш, нали? — попита Майлс.