Майлс замълча за момент, после продължи:
— След като научили за възможните увреждания на плода, той молил майка ми да абортира. Цели пет години след моето раждане той и родителите ми не си говорели, не се виждали. Всички мислели, че баща ми ни е преместил в императорската резиденция, за да се домогне до трона, а всъщност той е бил принуден, защото дядо ми го изгонил от воркосиганското имение. Не е ли смешен този семеен конфликт? Членовете на едно семейство с кървящи рани, нанесени от самите тях. — Майлс се върна при прозореца и погледна навън. Да. Всичко си идваше на мястото.
— Помирението настъпи постепенно, когато станало ясно, че баща ми няма да има друг син — продължи Майлс. — Никаква драматична развръзка. Помогнало и това, че докторите ме изправили на крака. Важна роля изиграл и моят ум. Но най-важно от всичко беше, че старият генерал никога не ме видя да падна духом.
Никой не се осмели да прекъсне този господарски монолог, пък и от израженията им беше ясно, че смисълът на всичко им се изплъзва. Тъй като половината от смисъла на монолога беше да се убие времето, Майлс не се засегна много от това, че не следят думите му. На дървената веранда се чуха стъпки. Пим тихо се премести и зае подходящо за стрелба място.
— Доктор Дий — каза Майлс, загледан през прозореца, — ще бъдеш ли така любезен да приложиш фаст-пента на първия, който влезе?
— Нали не очаквате още някой доброволец, сър?
— Този път не.
Вратата се отвори и Дий пристъпи напред, вдигнал ръка. Хипоспреят изсъска. Мама Матулич се обърна, полите на работната й рокля се завъртяха около набраздените с изпъкнали вени прасци и тя викна в лицето на Дий:
— Как смееш! — Вдигна ръка да го удари, но Дий се дръпна и тя не можа да го докосне и политна. Говорителят Карал, който идваше след нея, я хвана за ръка и я задържа. — Как смееш! — извика отново мама Матулич, обърна се и видя не само Дий, но и всички свидетели, които чакаха: мама Ксърик, мама Карал, Лем, Хара, Пим. Раменете й се отпуснаха — лекарството беше започнало да действа. Тя стоеше кротко, на лицето й се появи глупавата усмивка.
Тази усмивка раздразни Майлс, но той се нуждаеше от нея.
— Сложете я да седне!
Дий и Карал я поведоха към стола, освободен преди малко от Лем Ксърик. Тя отчаяно се бореше срещу действието на лекарството, но изблиците на съпротива се разтопяваха в безсилно покорство. Мама Матулич седна на стола и безпомощно се усмихна. Майлс крадешком погледна към Хара. Тя стоеше пребледняла и мълчалива.
Няколко години след помирението Майлс никога не беше оставян с дядо си без своя личен телохранител. Сержант Ботари носеше ливрея на графа, но беше верен само на Майлс. „Единственият мъж, достатъчно опасен — казваха някои, — достатъчно луд да се опълчи на великия генерал.“ Не бе необходимо да обяснява на тези смаяни хора какъв инцидент беше накарал родителите му да мислят, че сержант Ботари е необходим като защитна мярка. Нека репутацията на генерал Пьотър остане неопетнена… и послужи сега на него. Очите на Майлс блестяха.
Лем наведе глава.
— Ако знаех… ако се бях сетил… нямаше да ги оставя заедно, господарю. Аз си мислех… че майката на Хара ще се погрижи за нея. Аз не можех… не знаех как…
Хара не гледаше към него. Не гледаше към нищо.
— Да приключим с разследването — въздъхна Майлс. После отново определи официални свидетели от присъстващите в стаята и предупреди всички да не говорят, тъй като това ще доведе до ненужно объркване на подложената на разпит.
И Майлс отново започна със стандартните неутрални въпроси — име, дата на раждане, имена на родителите… лесни за проверка биографични данни. Мама Матулич по-трудно се поддаваше на успокояване от съгласния да сътрудничи Лем. Нейните отговори бяха непоследователни, с чести прекъсвания. Майлс едва сдържаше нетърпението си. Защото въпреки измамливата лекота разпитът под фаст-пента изискваше голямо умение и търпение. А той беше отишъл вече достатъчно далече, за да се провали. Майлс постепенно формулираше въпросите си, докато стигна до първите критични.