— Боже Господи — промърмори един от хората с Майлс. Той и двамата му приятели несъзнателно се приближиха един до друг. Бяха казали, че са от едно поделение. Майлс ги срещна буквално минути преди последните етапи на обработване, където на всички дадоха необходимите вещи за живот на Дагула №3.
Широки сиви панталони. Сива туника с къси ръкави. Правоъгълна постелка за спане, навита на тръба. Пластмасова чаша. Това беше всичко. Това и номерата, кодирани върху кожата. Майлс много се раздразни, че сложиха номерата по средата на гърбовете им, където не можеха да ги видят. Напразно се извиваше, протягаше шия и пъхаше ръка под ризата да почеше чисто психологическия сърбеж. Кодировката не се чувстваше.
Срещу тях идваше група от четирима или петима мъже. Комитет от посрещачи? Майлс изпитваше отчаяна потребност от информация. От кого от тези безброй сиви мъже и жени можеше да я получи? „Не, не са безброй — каза си твърдо Майлс. — Тук всички са преброени.“
Жалки останки от 3-то и 4-то бронирани всъдеходни диверсионно-разузнавателни поделения. Изобретателните и упорити цивилни защитници на транзитна станция Гарсън. Почти целия Втори батальон на Уноуи. И 14-те оцелели командоси от високотехнологичната крепост на Фалоу Кор. Точно десет хиляди двеста и четиринадесет. Цветът на планетата Марилак. Десет хиляди двеста и петнадесет, ако броеше и себе си. Трябваше ли да брои и себе си?
Комитетът по посрещането се спря на няколко метра от тях. Бяха силни и високи, и мускулести, но не проявяваха никакви признаци на дружелюбие. Безчувствени, враждебни, изпълнени със смъртна скука очи.
Двете групи, петимата и тримата, се прецениха коя колко струва. Двамата се обърнаха и сдържано и благоразумно се отдалечиха. Майлс със закъснение разбра, че той, тъй като не беше към никоя от тях, остана самичък.
Самичък и безкрайно подозрителен. Стеснителността и съзнанието за собственото му тяло, които нормално забравяше поради простия факт, че нямаше време да мисли за тях, сега нахлуха в съзнанието му. Много нисък, много странен на вид… краката му — макар след последната операция да бяха еднакво дълги — все пак не бяха достатъчно дълги, за да избяга от петимата. И къде може да се скрие човек на това място? Той отхвърли мисълта за бягство като невъзможна.
Да се бие? И да победи!
Нямаше шанс, но тръгна към тях. Беше по-достойно, отколкото да бяга, въпреки че резултатът щеше да е същият.
Опита се да придаде на усмивката си строг вместо глупав вид. Нямаше начин да разбере дали е успял.
— Здравейте, момчета! Можете ли да ми кажете къде да намеря полковник Гай Тримонт от 14-а десантно-диверсионна дивизия?
Един от петимата изсумтя иронично. Двама отидоха зад него.
Е, едно изсумтяване е почти говор. Във всеки случай някакъв човешки изказ. Начало, средство за преодоляване на известно затруднение. Майлс насочи вниманието си към изсумтелия.
— Как се казваш, какъв чин имаш, от коя рота си?
— Тук няма чинове, мутант. Няма роти. Няма войници. Нищо няма.
Майлс се огледа. Беше обкръжен, разбира се. Естествено.
— Човек все пак има някакви приятели.
Говорещият почти се усмихна.
— Няма.
Майлс се зачуди дали не беше избързал като отхвърли възможността за бягство.
— Не бих разчитал на това, ако бях… хм! — Един ритник в бъбреците го повали… той едва не си прехапа езика… падна, изпусна постелката и чашата, и всичко. Ритник с гол крак, не с бойни ботуши този път, слава Богу… според законите на Нютоновата физика кракът на нападателя трябваше да го е заболял толкова, колкото и неговия гръб. Чудесно! Великолепно! Може дори да си беше контузил пръстите…
Един от групата вдигна единственото му богатство — чашата и постелката.
— Искаш ли да вземеш дрехите му? За мен са много малки.
— Не.
— Вземи ги. С тях ще можем да подмамим някоя жена.
Смъкнаха туниката и панталоните му. Майлс беше зает да защитава главата си от безразборните ритници и да се опитва косвено да получи колкото се може повече удари по корема и гръдния кош, вместо по ръцете, краката и челюстта. Не можеше да си позволи повече от едно спукано ребро още в началото. Най-лошото щеше да е счупена челюст.
Нападателите много скоро установиха скритата слабост на костите му.
— Тук е така, мутант — каза леко задъхан един от петимата.
— Гол съм се родил — отвърна задъхано Майлс. — И както виждате, това не ми е попречило.
— Самонадеяно малко копеле.
— Трудно възприема — отбеляза друг.
Вторият бой беше по-лош от първия. Най-малко две счупени ребра… едва спаси челюстта си с цената на някаква остра болка в лявата китка като от удар с щик. Този път устоя на импулса да отвърне със словесна стрелба. Лежеше в калта и искаше наистина да е умрял.