Сюгър притисна ръце към гърдите си и поклати глава.
— От месеци се опитват да ми го вземат, разбираш. Трябва много да внимавам. Не мога да ти го покажа, докато не ми докажеш, че ти си Единия. И дяволът може да цитира светото писание, разбираш.
„Да, точно това имах предвид“… Кой можеше да каже какви възможности може да съдържа „светото писание“ на Сюгър? Е, може би по-късно. Засега щеше да продължи с подмятанията.
— Има ли и други знаци? — попита Майлс. — Разбираш ли, аз не зная, че съм твоят Един, но от друга страна, не зная и че не съм. Просто съм тук.
Сюгър отново поклати глава.
— Тук са само пет или шест изречения, разбираш. Другото липсва. За него човек трябва да се досети.
„Бас държа!“ Майлс не изрази забележката си на глас.
— Как стигна до това прозрение? Тук ли те осени?
— Научих го в Порт Лисма, разбираш, точно преди да ни пленят — отвърна Сюгър. — Водихме бой за всяка къща. Един ток на ботуша ми се откова и тракаше като ходех. Странно как при толкова много гърмежи такова малко нещо може да ти лази по нервите. И видях един библиотечен шкаф със стъкла и истински книги от хартия… счупих стъклото с приклада, откъснах един лист от една книга, сгънах го и го пъхнах под тока на ботуша да направя нещо като клин, разбираш, да не трака. Не погледнах книгата. Дори не знаех, че е Светото писание. Научих го по-късно. Във всеки случай мисля, че е Светото писание. Трябва да е било Светото писание.
Сюгър нервно навиваше космите на брадата около пръста си.
— Разбрах го, докато чакахме да ни обработят. Бях извадил листа от ботуша просто да убия времето, разбираш. Държах го… войникът, който ни обработваше, го видя, но не ми го взе. Сигурно е помислил, че е обикновено парче хартия. Не е знаел, че е Светото писание. Аз все още го държах, когато ни захвърлиха тук. Разбираш, това е единственият писмен документ в целия лагер — добави той гордо. — Трябва да е Светото писание.
— Е… грижи се добре за него — посъветва го Майлс. — Щом си го запазил толкова дълго, то очевидно е свято.
— Да… — Сюгър примигна. В очите му се появиха… сълзи? — Аз съм единственият тук, който има някакво задължение, нали? Значи аз трябва да съм единият от двамата Едини.
— Звучи ми добре — съгласи се Майлс. — Слушай… — той огледа огромния безличен купол, — как се оправяш тук все пак? — Мястото не беше означено с никакви указателни знаци. И страшно много напомняше на Майлс на гъсто населен с пингвини бряг. Но пингвините можеха да намерят гнездата си сред скалите. Изглежда трябваше да започне да мисли като пингвин… или да намери пингвин, който да го води. Той разглеждаше своята птица-водач, която разсеяно си рисуваше в калта. Кръгове естествено.
— Къде е тук офицерският стол? — попита високо Майлс. — Откъде взе водата?
— Чешмите са пред тоалетните — отвърна Сюгър, — но не винаги работят. А офицерски стол няма. Просто ни раздават дажби. На блокчета. Понякога.
— Понякога? — възкликна гневно Майлс. Ребрата на Сюгър се брояха. — По дяволите, сетаганданците тръбят, че се отнасяли към военнопленниците в съответствие с хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. Толкова и толкова квадратни метра на човек, 3000 калории на ден, най-малко петдесет грама протеини, поне два литра питейна вода… Според тази харта всеки военнопленник трябва да получава две стандартни блокчета храна дневно. Да не би да искат да ви уморят от глад?
— След известно време човек престава да се интересува дали ги получава, или не — въздъхна Сюгър. — Въодушевлението от срещата му с Майлс като нов и надежден субект в неговия свят очевидно беше започнало да отминава. Дишането му се забави, тялото му се отпусна. Изглежда, той се канеше да легне в калта. Майлс се зачуди дали постелката на Сюгър не е имала същата съдба като неговата. Доста отдавна, вероятно.
— Виж, Сюгър… някъде из този лагер може би имам роднина. Братовчед на майка ми. Можеш ли да ми помогнеш да го намеря?
— За теб може би ще е добре да имаш роднина — съгласи се Сюгър. — Не е добре да си самичък тук.
— Да, вече го разбрах. Но как да го издиря? Изглежда, тук няма някаква организация.
— О, не е така… тук има много групи. След известно време всеки се прилепва към някоя група.
— Той беше в 14-а десантно-диверсионна дивизия. Къде се намира тя?
— От старите военни формирования не са останали много.
— Беше полковник. Полковник Гай Тримонт.
— О, офицер! — Сюгър загрижено сбърчи чело. — Това усложнява работата. Ти не си офицер, нали? Ако си офицер, по-добре не казвай…
— Аз бях писар — повтори Майлс.
— …защото тук има групи, които не обичат офицерите. Писар. Е, може би няма да имаш неприятности.