— Какво става там? Нови пленници ли докарват?
Сюгър погледна.
— Ох. Не сме в добро положение тук. — И се огледа, сякаш не беше сигурен дали да продължат напред, или да се върнат.
Хората се изправиха, лицата като по команда се обръщаха към издуващата се страна на купола. Малките групички от мъже се събираха. Неколцина се затичаха. Някои изобщо не станаха. Майлс погледна към групата на жените. Почти половината жени бързо се подреждаха в нещо като фаланга.
— Толкова близко сме… по дяволите, извадихме късмет — викна Сюгър. — Хайде! — И затича към издутината. По неволя и Майлс се затича, но бързо се задъха и учестеното дишане усили болката в ребрата му.
— Какво правим? — запита задъхан Майлс, а издутината в купола започна да намалява и той видя какво правят, всичко видя.
Пред блестящата бариера на купола имаше тъмнокафява купчина приблизително метър висока, два дълга, три широка. Майлс позна, че са блокчета стандартни дажби съгласно нормите от Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. „Плъхови блокчета“, както ги наричаха поради предполагаемата основна съставка. Всяко имаше петнадесет хиляди калории. Двадесет и пет грама протеин и всички витамини от азбуката… На вкус бяха като поръсен със захар пясък, но поддържаха живота и здравето вечно или най-малкото дотогава, докато човек може да ги яде.
„Момчета, да направим ли състезание кой пръв ще познае колко плъхови блокчета има в тази купчина? — помисли си Майлс. — Не, не е необходимо. Не се налага дори да измеря височината и да я разделя на три сантиметра. Блокчетата трябва да са точно 10215. Колко гениално!“
Сетаганданските военни психиатри сто на сто имаха забележителна памет. Ако някога му паднеха в ръцете… дали да ги вербува, или да ги избие? Тази кратка фантазия беше изместена от необходимостта да бъде в крак с действителността, както останалите около десет хиляди души минус тези, които бяха напълно отчаяни, и онези, които бяха прекалено слаби, за да се движат. Всички други се хвърлиха като луди към шестте квадратни метра площ.
Първите спринтьори достигнаха до купа, напълниха шепи с плъхови блокчета и побягнаха назад — някои под закрилата на приятели, с които си разделиха плячката и се отдалечиха от нарастващия човешки въртоп. Други не успяха да се изплъзнат и плячката им бе отнета насилствено. Втората вълна спринтьори не успя да се махне навреме и беше притисната до стената на купола от следващите прииждащи тела.
За нещастие Майлс и Сюгър бяха от тази категория. Гледката пред Майлс беше закрита от потна, воняща маса от лакти, гърди и гърбове.
— Яж, яж! — подкани го с пълна уста Сюгър, когато ги изблъскаха от купчината. Но преди да проумее защо трябва да последва съвета, блокчето беше измъкнато от ръцете му. Във всеки случай гладът не беше нищо в сравнение с ужаса при мисълта, че може да бъде смазан или по-лошо — да падне под краката на тълпата. Неговите собствени крака газеха върху нещо меко, но той не можеше да се отмести, за да даде възможност на… мъжа, жената — кой знае какво?… да стане.
После натискът намаля и Майлс се намери в края на тълпата и отново свободен. Залитна, падна в калта и седна разтреперан. Дъхът му стържеше на пресекулки в гърлото. Трябваше му доста време да дойде на себе си.
Чиста случайност, че това се отрази на първичните му инстинкти, на най-тъмните страхове, застраши най-опасната му слабост. „Тук можех да умра — разбра той, — без да видя лицето на врага.“ Изглежда, нямаше нови счупвания. Може би само левият му крак беше пострадал. Не беше много сигурен. Слонът, който бе стъпил върху него, сигурно беше взел повече от полагащия му се дял кубчета.
„Добре — реши най-после Майлс. — Достатъчно самосъжаления. Изправи се, войнико! Време е да намериш полковник Тримонт.“
Гай Тримонт. Героят от обсадата на Фалоу Кор. Непокорният. Онзи, който се държа и държа, и държа след като генерал Ксиан избяга, след като Банери беше убит.
Ксиан се беше заклел да се върне, но после избяга в месомелачката на станция Василий. От щаба бяха обещали подкрепление, но сетаганданците плениха щаба и превзеха главното летище за совалки. И тогава Тримнонт и неговите войски изгубиха връзката. Но се държаха, чакаха и се надяваха. Накрая ресурсите им се сведоха до надежда и камъни. Камъните ставаха за много неща — можеха да се варят на супа, да се хвърлят срещу врага. Най-после Фалоу Кор беше превзета. Не се предаде. Беше превзета.
Гай Тримонт. Майлс много искаше да срещне Гай Тримонт.
Той стана, огледа се и видя в далечината едно тътрещо се плашило, замеряно с парчета кал. Сюгър. Сочеше парцала около китката си и приказваше нещо.