Майлс въздъхна и се затътри към него.
— Хей, Сюгър!
— О, ето те и теб. — Сюгър се обърна, усмихна се и отиде при него. — Изгубих те. — Той изчисти калта от веждите си. — Никой не иска да слуша.
— Да. Е, повечето сигурно вече са те слушали поне веднъж, нали?
— Сто пъти. Но продължавам да си мисля, че може да съм изпуснал някого. Може би съм изпуснал тъкмо него, другия Един.
— Виж, с удоволствие бих те слушал, но наистина първо трябва да намеря полковник Тримонт. Ти каза, че познаваш някого…
— О, да. Ела.
— Идвам. Кажи, така ли е при всяко раздаване на храна?
— Да.
— Какво пречи на някоя… група… да застане точно на мястото, където се подават кубчетата?
— Храната никога не се дава два пъти на едно и също място. Раздават я на различни места. По едно време много се дискутираше стратегията. Дали е по-добре човек да е в центъра, така че да не е на повече от половин диаметър от храната, или пък да е близко до края, за да бъде поне веднъж между първите. Някои дори разработиха математически модели, вероятности и така нататък.
— Ти коя тактика предпочиташ?
— О, аз нямам определено място, просто обикалям и… както се случи. — Дясната му ръка докосна парцала. — Във всеки случай това не е най-важното. Все пак добре беше да хапна… днес. Коя дата сме?
— 2 ноември 1997. По летоброенето на Земята.
— О? Само толкова? — Сюгър подръпна брадата си. — Мислех, че съм по-дълго тук. А не са минали и три години. Нали разбираш, тук вътре няма ден и нощ.
— Разбирам — каза Майлс. — Значи плъховите блокчета винаги ги дават на такива купчини, така ли?
— Да.
— Адски оригинално.
— Да — въздухна Сюгър. В тази въздишка, в потръпването на ръцете беше скрит едва поносим гняв. „Значи моят луд не е прост човек…“
— Стигнахме — добави Сюгър. Бяха спрели пред една група наредени приблизително в кръг постелки. Един мъж ги погледна и се намръщи.
— Махай се, Сюгър! Нямам настроение да слушам проповедите ти.
— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.
— Не, този е Оливър. Познавам го… познавах го. Беше във Фалоу Кор — шепнешком отвърна Сюгър. — Той може да те заведе при него.
Сюгър избута Майлс напред и каза високо:
— Това е Майлс. Нов е. Иска да говори с теб. — И се отдръпна. Изглежда, даваше си сметка за непопулярността си.
Майлс проучваше следващата си връзка във веригата. Оливър беше успял да опази сивата си пижама, постелката и чашата, което напомни на Майлс за собствената му голота. От друга страна, изглежда, Оливър нямаше спечелени по нечестен път вещи. И той беше як като начумерената петорка, която го бе посрещнала, но приликата свършваше дотук. Това беше добре. Не че Майлс в сегашното си състояние имаше основание да се страхува от грабеж.
Оливър го изгледа недоброжелателно, след това, изглежда, се омилостиви и изръмжа:
— Какво искаш?
— Търся полковник Гай Тримонт.
— Тук няма никакви полковници, момче.
— Братовчед е на майка ми. Никой в семейството… никой във външния свят… не е чувал нищо за него след Фалоу Кор. Аз… аз не съм от хората, които са тук. Полковник Тримонт е единствената личност, за която изобщо зная нещо. — Майлс стисна ръце и се опита да си придаде вид на изоставено дете. После го обзе съмнение и той наведе очи. — Жив ли е?
Оливър се намръщи.
— Роднина, а? — И се почеса по носа с дебелия си пръст. — Може и да е вярно. Но няма да имаш никаква полза от това.
— Аз… — Майлс преглътна. — Просто искам да го намеря.
— Добре, ела. — Оливър с пъшкане се изправи и без да се обърне, тръгна тежко.
Майлс закуцука подир него.
— При него ли ме водиш?
Оливър не отговори. Минаха покрай хората, налягали на постелките. Един мъж изруга, друг плю. Останалите не им обърнаха внимание.
На последната постелка с гръб към тях лежеше свит мъж. Оливър спря и сложи юмруци на кръста си.
— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.
— Не, момче — изсумтя Оливър. — Това са останките на полковника.
Разтревожен, Майлс коленичи до легналия и с облекчение разбра, че Оливър се е изразил поетично. Полковникът дишаше.
— Полковник Тримонт? Сър?
Сърцето му се сви. Тримонт едва дишаше. Лежеше неподвижен, отворените му очи бяха празни. Дори не трепнаха. Беше слаб, по-слаб и от Сюгър. Майлс сравни брадата, формата на ухото със спомена от холовидео-образа. Останки от лице, подобно на руините на крепостта Фалоу Кор. Нужна беше почти археологическа проницателност, за да се установи връзката между минало и настояще.
Беше облечен, чашата му стоеше права до главата, но калта около постелката беше рядка, разпенена, миришеща. Майлс разбра, че е от урината. Лактите на Тримонт бяха с рани от дълго лежане, от протриване. Влажните петна върху сивия панталон подсказваха за по-големи и по-ужасни рани върху костеливите бедра.