— Не е било поражение, иначе ти не би чакал толкова време, за да ме срещнеш. Не е ли било… ах, срам, който те е лишил от решителност? Или си правил нещо друго в тази среда?
Сюгър поклати глава.
— Нищо такова. С изключение може би на пороците на лишението. Просто нямах желание да ги безпокоя повече.
— Цялото това място страда от тези пороци. — Майлс беше доволен, че Сюгър не е някой самонадеян изнасилвач. Той огледа сцената, анализира картината за местоположение, групиране, дейност. — Да… натискът на хищника създава стадно поведение. При общественото разслоение тук… натискът трябва наистина да е много висок, за да сплоти толкова голяма група. Но откакто съм тук, не забелязах никакви инциденти…
— Случват се понякога — каза Сюгър. — При лунни фази или нещо от този род.
Лунни фази! Правилно. Майлс отправи беззвучно една благодарствена молитва към всички възможни богове… на Онзи, на Когото се дължи… че сетаганданците заедно с другите имунизации изглежда са имплантирали в пленничките някакъв антиовулант. Да бъде благословен онзи отдавна забравен индивид, който е включил тази клауза в Хартата на Междузвездния комитет за военнопленници. И все пак би ли било наличието на бременности, кърмачета и деца между пленниците друга дестабилизираща… или стабилизираща сила, по-дълбока и по-силна от всички останали човешки достойнства, които сетаганданците така успешно бяха разрушили? От чисто логическа гледна точка Майлс беше доволен, че въпросът е само теоритически.
— Е… — Майлс пое дъх и предизвикателно нахлупи над очите си въображаема шапка. — Аз съм нов тук и поради това временно необременен. Нека онзи, който е безгрешен, пръв хвърли камък върху мен. Освен това аз имам предимство за такъв вид преговори, тъй като очевидно не представлявам заплаха. — Той тръгна напред.
— Ще те чакам тук — извика Сюгър и клекна там, където си беше.
Майлс подбра тръгването си напред така, че да пресече пътя на един патрул от шест жени, които обикаляха около своя периметър. Той се изправи пред тях, свали въображаемата си шапка и я постави деликатно пред чатала си.
— Добър ден, уважаеми дами. Приемете извиненията ми за моето…
Блъснаха го, натиснаха раменете му, устата му се напълни с кал. Преди да успее да я изплюе, жените го хванаха за ръцете и краката и все още с лице надолу го вдигнаха и залюляха. Последва тихо преброяване до три, Майлс описа една малка дъга и падна недалеч от Сюгър. Патрулиращите жени отминаха без да кажат дума.
— Видя ли какво имах предвид? — попита Сюгър.
Майлс обърна глава и го погледна.
— Изчислил си траекторията до сантиметър, нали? — каза той с изцапано с кал лице.
— Почти — съгласи се Сюгър. — Разбрах, че могат да те хвърлят доста по-далеч от обикновено поради малкия ти ръст.
Майлс седна все още задъхан. Проклети ребра! Болката беше станала почти непоносима, а сега отново при всяко поемане на дъх го стягаше като менгеме. Поседя няколко минути, после стана и се поизчисти от калта. Като закъсняло съображение Майлс вдигна и невидимата си шапка. Замаян, той подпря за момент ръце на коленете си.
— Добре — промърмори Майлс, — връщаме се.
— Майлс…
— Тази работа трябва да се свърши, Сюгър. Нямаме избор. Във всеки случай след като съм започнал, не мога да се откажа. Казвали са ми, че съм патологично настойчив. Не мога да се откажа.
Сюгър отвори уста да възрази, после преглътна протеста си.
— Правилно — каза той. Седеше с кръстосани крака, дясната му ръка несъзнателно галеше парцалената гривна-библиотека. — Ще чакам да ме извикаш. — После, изглежда, изпадна в унес или медитация… или може би задряма.
Вторият набег на Майлс завърши като първия с тази разлика, че траекторията беше малко по-дълга и малко по-висока. Третият опит завърши по същия начин, но полетът беше по-къс.
— Добре — промърмори той. — Трябва да ги изморя.
Този път вървеше успоредно на патрула на разстояние, на което да не могат да го хванат, но да могат да го чуват.
— Вижте — каза задъхан Майлс, — не бива да правите това малко по малко. Позволете ми да ви улесня. Аз имам тератогенни смущения в костите… но не съм мутант. Гените ми са нормални, просто това състояние на костите ми е резултат от излагането на майка ми на някаква отрова, когато е била бременна с мен… било е еднократно, няма да се отрази на децата, които мога да имам… винаги съм чувствал, че е по-лесно да се уредя срещи, когато това добре се разбира, не съм мутант… във всеки случай костите ми са крехки, всъщност всяка от вас лесно може да ги счупи. Може би се чудите защо ви разказвам всичко това?… Всъщност предпочитам да не го разгласявам… но вие трябва да спрете и да ме изслушате. Аз не представлявам заплаха за вас… Имам ли вид на човек, който може да ви застраши с нещо?… Предизвикателство — може би, но заплаха… Нима ще ме карате да тичам из целия лагер подире ви? Спрете, за Бога… — При тази скорост много скоро щеше да му свърши въздухът и следователно неговите словесни амуниции. Той скочи пред тях и спря с протегнати ръце.