— Не аз, ние, Сюгър, ние. — Майлс посочи Беатрис. — Мисля, че тя е права.
Беатрис хвърли дрехите към тях, обърна се и се отдалечи.
— Благодаря — извика Майлс и взе вързопа. Два комплекта сиви пижами — една малка и една голяма. Наложи се Майлс да завие крачолите, за да не ги застъпва. Бяха мръсни и миришеха на стара пот. „Вероятно са свалени от мъртъвци“ — помисли си Майлс. Сюгър се облече и заопипва учудено сивата тъкан.
— Дадоха ни дрехи. Дадоха ни — мърмореше той. — Как ги накара?
— Дадоха ни всичко, Сюгър. Хайде, трябва пак да говорим с Оливър. — Майлс затегли решително Сюгър. — Чудя се колко ли време ще мине до раздаването на храна този път? Два пъти на всеки двадесет и четири часа, разбира се, но няма да се изненадам, ако е през различни интервали, за да увеличат дезориентацията във времето… В края на краищата това е единственият начин за измерване на времето тук…
Някакво движение ангажира вниманието на Майлс. Един мъж тичаше. Не приличаше на обикновено бягство от враждебна група. Просто тичаше навел глава, босите му крака шляпаха в калта в припрян ритъм. Тичаше по периметъра с изключение на границата на женската група, която заобиколи. Тичаше и плачеше.
— Какво е това? — попита Майлс и кимна към приближаващата се фигура.
Сюгър вдигна рамене.
— Случва се понякога. Когато човек повече не може да стои на едно място. Веднъж видях един да тича, докато падна мъртъв. Обикаляше в кръг…
— Този мъж тича към нас — реши Майлс.
— След секунда ще побегне от нас…
— Тогава ми помогни да го хванем.
Майлс го удари ниско, Сюгър високо. Сюгър седна на гърдите му. Майлс на дясната му ръка. Трябва да е бил съвсем млад, когато са го пленили… може би е скрил възрастта си при постъпване във войската… защото дори сега имаше момчешко лице. Той пое дъх, разкъсван от ридания, и го изпусна сред порой от ругатни. После се поуспокои.
Майлс се наведе и състрадателно му се усмихна.
— Ти командос ли си, момче?
— Да… — Младежът извъртя очи надясно, после наляво, но не видя никой да му идва на помощ.
— А твоите приятели? И те ли са командоси?
— Най-добрите — потвърди младежът, може би тайно обхванат от подозрение, че е попаднал в ръцете на някой по-луд и от него. — По-добре ме пусни, мутант, защото те ще те разкъсат.
— Искам да поканя теб и твоите приятели да постъпите в един голям отряд — каза Майлс. — Довечера ще го създадем. Това е ис-то-ри-чес-ко събитие. Можеш ли да намериш сержант Оливър от бившата 14-а командос-дивизия?
— Мога…
— Добре, събери приятелите си и му се представете. Най-добре е да си запазите място на борда на неговия са-мо-лет сега, щото ако не го направите, ще останете. Реформаторската армия тръгва сега. Разбра ли?
— Разбрах — отвърна задъхан младежът, още повече че Сюгър за по-голяма убедителност го натисна с юмрук в слънчевия сплит.
— Кажи му, че те изпраща брат Майлс — извика Майлс подир младежа, когато го пуснаха. — И не забравяй, че не можеш да се скриеш. Ако не отидеш, ще изпратя космически командоси да те намерят.
Сюгър отръска новополучените си дрехи.
— Мислиш ли, че ще отиде?
Майлс се усмихна.
— Или се биеш, или бягаш. Средно положение няма.
Накрая имаха не двадесет, а двеста души. Оливър беше събрал четиридесет и пет. Момчето доведе осемнадесет. Проявите на ред и активност около тях възбудиха любопитството на останалите… всеки дошъл в групата трябваше само да попита: „Какво става?“, за да бъде привлечен и веднага произведен в чин ефрейтор. А когато бойците на Оливър с маршова стъпка отидоха до границата на женската група… и бяха допуснати отвъд нея, интересът на гледащите прерастна в треска. И моментално се появиха седемдесет и пет нови доброволци.
— Знаеш ли какво става? — попита Майлс един, докато извършваше кратка проверка и го изпрати в една от четиринадесетте групи.
— Не — призна мъжът. И махна нетърпеливо с ръка към центъра на женската група. — Но искам да отида там, където отиват те…
Когато станаха двеста, Майлс преустанови приемането заради нарастващата нервност на Трис от това проникване през границите на женската група и бързото превръщане на учтивостта в коз във все още продължаващия дебат за стратегията. Трис искаше да раздели групата си по обичайния начин — половината за атака, половината за поддържане и охрана срещу нарушаване на границите. Майлс настояваше да се използват всички сили за атака.
— Ако спечелим, няма да има нужда от никаква охрана.
— Ами ако загубим?
Майлс понижи гласа си.
— Не бива да загубим. Трябва да използваме изненадата. Вярно, можем да отстъпим… да се прегрупираме… отново да опитаме… аз например съм готов… не, принуден… да се опитвам, докато не ме убият. Но ако не спечелим още от първия път, те ще знаят какво сме намислили и ще имат време да изготвят собствена констрастратегия. Не понасям безизходните положения. Предпочитам да печеля войни, вместо да ги протакам.