Трис въздъхна изтощена, уморена, състарена.
— Много дълго съм била на война, разбираш ли? След известно време дори загубата на една война започва да изглежда за предпочитане, отколкото нейното продължаване.
Той почувства собствената му решимост да намалява, погълната във вихъра на същото мрачно съмнение. Майлс посочи нагоре и снижи гласа си до шепот:
— Но сигурно не от онези копелета.
Трис погледна нагоре. Изправи рамене.
— Не. Не от онези… — Трис пое дълбоко дъх. — Добре, свещенико. Ще имаш цялата група. Но само веднъж…
Завършил прегледа на групите, Оливър се върна и клекна до тях.
— Предадох им заповедите. Колко души даде Трис за всяка група?
— Комендант Трис — бързо го коригира Майлс, когато видя, че тя смръщи вежди. — Цялата команда. Всички, които са на крака, ще участват.
Оливър направи бърза сметка в калта, като използваше пръста си за молив.
— С това във всяка група ще имаме около петдесет… трябва да са достатъчни… всъщност дали да не направим двадесет групи? Това ще ускори разпределението, когато построим редиците. Може да се окаже от решаващо значение.
— Не — бързо го прекъсна Майлс, когато Трис започна да кима в знак на съгласие. — Трябва да са четиринадесет. Четиринадесет бойни групи правят четиринадесет редици за четиринадесет купа с плъхови блокчета. Четиринадесет е… теологически важно число — добави той, когато го погледнаха, изпълнени със съмнение.
— Защо? — попита Трис.
— Заради четиринадесетте апостоли — изпя Майлс и кръстоса набожно ръце на гърдите си.
Трис вдигна рамене. Сюгър се почеса по главата, понечи да каже нещо… Майлс го стрелна със злобен поглед и той замълча.
Оливър го погледна внимателно и каза само:
— Хм.
Но не възрази.
Последва чакането. Майлс престана да се тревожи за най-голямото си опасение — че сетаганданците ще вкарат следващия куп храна много рано, преди да са извършили подготовката… и започна да се безпокои за следващото — че това ще стане много късно, когато ще е изгубил контрола над войниците си и те ще се разпръснат, обхванати от скука и обезкуражени. Чувстваше се като човек, който води коза, завързана с въже от вода. Невещественият характер на идеята му никога не му бе изглеждал по-очевиден.
Оливър го хвана за рамото и посочи.
— Ето го, пристига…
Сравнително недалеч от тях стената на купола започна да се издува навътре.
Моментът беше идеален. Бойците бяха в максимална готовност. Прекалено идеален… сетаганданците бяха наблюдавали всичко и сигурно нямаше да пропуснат възможността да направят живота на пленниците още по-тежък. Ако купът с храна не беше се появил рано, трябваше да се появи късно. Или…
— Чакайте! Чакайте! Чакайте моята заповед!
Групите трепнаха, привлечени от очакваната цел. Но Оливър беше подбрал добре командирите им… те чакаха и техните групи чакаха и гледаха към Оливър. Нали бяха били войници, свикнали да изпълняват заповеди. Оливър вдигна поглед към Трис. До нея стоеше нейният лейтенант, Беатрис. Трис гледаше гневно Майлс.
— Това пък какво е? Ще загубим предимството си… — започна тя, когато хората от целия лагер масово хукнаха към издутината.
— Ако греша — изстена Майлс, — ще се самоубия… по дяволите, чакайте! Само по моя заповед. Не мога да видя… Сюгър, вдигни ме… — Той се качи на раменете на мършавия Сюгър и загледа към издутината. До ушите му достигнаха първите далечни викове на разочарование. Майлс енергично завъртя глава. Какво преплитане на интереси… ако сетаганданците знаеха, а той знаеше, че те знаят, и те знаеха, че той знае, че те знаят, и… Майлс видя на срещуположната на първата страна да се появява втора подутина и прекъсна това безсмислено вътрешно ломотене.
Той протегна ръка и посочи натам като човек, който хвърля зар.
— Там! Там! Бегом, бегом ви казвам!
Трис разбра, погледна го стресната и с уважение, обърна се и се втурна с два пъти по-голяма скорост от основната маса войници. Майлс слезе от гърба на Сюгър и закуцука подир тях.
Чу как настъпващата сива човешка маса се удари в отсрещната стена на купола и тръгна обратно. Погледна през рамо. Почувства се като човек, който се опитва да изпревари приливна вълна. Тихо изхленчи и забърза.