* Регион в югозападна Шотландия, чийто център е град Глазгоу. - Б. пр.
След толкова много години все още никой не знаеше кой е отнел живота на Тина Макдоналд през онази пролетна нощ. Никой не беше платил цената за жестокото, безсърдечно деяние, причинило такава загуба и толкова скръб на хората, обичали Тина. Това убийство оставаше една от позорните нерешени загадки на Глазгоу.
Зад стремежа към сензация и зле написания текст прозираше оголеният скелет на случай, останал неизяснен в продължение на почти двадесет години. Никакви свидетели, никакви заподозрени - или поне никакви, които полицията е била склонна да огласи - и нищо не бе приключило за хората, които бяха обичали Тина.
Сега, най-сетне, се бе появила следа, която можеше да ги отведе до човека, успял в продължение на години да избягва правосъдието. За Карен наказанието не беше най-важният аспект на работата й. Опитът й показваше, че повечето убийци не подминаваха безразлично онова, което бяха сторили, продължавайки живота си така, сякаш нищо не се бе случило. Техният живот се деформираше по един или друг начин под въздействието на чувството за вина и срама. Нерядко, когато в крайна сметка ги изправеха пред разкритите им злодеяния, те реагираха дори сякаш с облекчение. Според нея налаганото от закона възмездие беше едва последният стадий на наказанието.
За нея най-важно бе да отговори на въпросите на хората, които трябваше да се преборят с последиците от една внезапна и насилствена смърт. Останалите живи имаха право да знаят как и защо онези, които са обичали, са им били отнети, и чия е ръката, която го е сторила. Лесно бе да се присмива човек на идеята за необходимостта от такова приключване, но тя бе виждала лично как резултатите, постигнати от отдела за студени досиета, даваха възможност на хората да се примирят с тъгата и загубата. Невинаги ставаше така, но пък тези случаи бяха достатъчно чести, за да може тя да се гордее с работата си.
Карен се зае да разпечата материала от блога и докато чакаше принтерът да загрее и да изплюе страниците, затърси снимки на Тина. Откри плаката, издаден от полицията на Стратклайд в опит да се стимулира паметта на потенциални свидетели. Снимката очевидно беше увеличена моментна фото-графия от някакво парти. В епохата на селфитата и телефоните с камера беше лесно да се забрави, че по онова време е имало много по-малко снимки, от които да избираш, когато се опитваш да окуражиш свидетелите да си спомнят онова, което са видели. Когато хората са снимали на лента, не са знаели какви ще бъдат снимките, преди да бъдат проявени. А тогава моментът е отминал и са ти останали само няколко некачествени снимки като спомен за някакво паметно събитие.
На снимката от призива за сведения се виждаха главата и раменете на Тина, образът беше размит и неясен. Тя се усмихваше към обектива с коктейлна чаша в ръка. Непокорен ореол от руса коса обкръжаваше лицето, което един добронамерен наблюдател би могъл да нарече „сърцевидно“ - със заострена брадичка и остри черти. Тесни рамене и рокля, подчертаваща бюста й. Карен предположи, че немалко мъже биха я намерили за достатъчно привлекателна, за да я заговорят. Проблемът беше там, че у нея нямаше нищо особено забележително. Тя не би се откроявала сред много хора. Вероятно и затова е имало такива затруднения в търсенето на сериозни улики, заключи тя.
Карен разпечата снимката и я взе от принтера. Пререди материалите по едно от стенните табла, за да отвори място за новото разследване, и закачи малкото, с което разполагаха. Ако имаха късмет, Джейсън щеше да донесе нещо по-съществено. И тогава щяха да могат да се хванат на работа.
6.
Обикновено, когато в отдела за студени досиета имаха нов случай, Карен тряваше да бъде измъквана насила от бюрото си в края на деня. Винаги изпитваше настоятелното желание да научи колкото е възможно повече още от самото начало. Първите впечатления бяха от значение; можеше да разучи подробностите впоследствие, но обичаше да е наясно с начина, по който се е развивало предишното разследване.
Но не и в понеделник. Понеделнишките вечери бяха време, което отделяше за себе си. В понеделник вечер тя и главен инспектор Джими Хътън седяха в нейната дневна, пиеха джин и се взираха над развълнуваните, проблясващи води в устието на Форт, към скупчените светлинки на редицата градове във Файф - от Норт Куийнсфери до Къркалди. Карен се бе опитала да каже на Джими, че това вече не е необходимо. Че няма да рухне. Но Джими не разбираше от дума. Карен подозираше, че той се нуждае от техните понеделнишки вечери не по-малко от нея.