Джейсън изглеждаше учуден.
- И той ви повярва?
- А защо да не ми повярва? Обяснението ме представя като малко небрежна, но няма да ме обесят заради това, а и така всичко звучи по-убедително. Така че спокойно, Джейсън. И не забравяй да следиш внимателно пощата си за писмото, което ще ти послужи за застраховка - тя погледна часовника си. - Освен това е време да тръгваме, ако искаме да спазим уговорения час за среща в общинския регистър.
Джейсън натъпка последната хапка от сандвича със салам в устата си, задъвка трескаво и измънка с пълна уста: „Тръмсга“, посягайки към якето си.
- Няма проблем. Освен това няма да има усложнения и от страна на бившите ти съквартиранти. Отидох там и си поговорих с Лиъм - тя се усмихна мрачно. - Той няма вече да ти досажда.
По лицето на Джейсън се мярна уплаха.
- Заплашихте ли го?
- Не съм забравила как се правят тези неща, Джейсън. Заплахите бяха само между другото - Карен се обърна и тръгна към вратата. - Не забравяй документите - подхвърли тя през рамо.
Джейсън взе съдебната заповед и актът за раждане, издаден след осиновяването, който семейство Гарви бяха предали на полицията, подчинявайки се на съдебното нареждане, и забърза след Карен. Докато вървяха нагоре по Лийт Уок към общинския регистър, тя започна да го разпитва за преместването.
- Майка ти зарадва ли се, че се прибираш у дома?
- Така ми се струва. Направи ми хубава вечеря. Солено говеждо с картофи и зеле в масло.
- И ти се чувстваш добре вкъщи? Нали разбираш защо се налагаше да се махнеш от онзи апартамент?
- Да - каза той потиснато. - Вие бяхте права. Приятелите не постъпват така, както постъпи Лиъм. Но ми се иска да заживея отново в града. Не ми е приятно това, че трябва да идвам на работа с влака. Ще потърся тези дни нещо онлайн.
- Добра идея. Бил ли си някога в Централния общински регистър?
Джейсън поклати глава.
- Никога не съм имал повод.
- Аз бях там преди две години. Баща ми се пристрасти към генеалогията, след като гледа онзи документален сериал „Знаете ли кой сте?“. Изпрати ме там да търся данни за семейството ни.
- И открихте ли нещо интересно?
- Само това, че произхождам от дълга поредица шотландски селяни. Баща ми изгуби интерес доста бързо, след като установи, че сме просто съвсем незначителни хора. Но си струваше, заради посещението на това място. Зашеметяващо е. Това е една от най-старите сгради, специално строени за архив, в целия свят. Издигната е около една невероятна ротонда, единствената светлина влиза през остъкления покрив - казват, че идеята била да наподобява Пантеона в Рим. Трябва да се поогледаш, ако имаме време. А ето и най-хубавото по този въпрос от наша гледна точка - сградата е проектирана от Робърт Адам*.
* Робърт Адам (1728-1792) — именит шотландски архитект и дизайнер. - Б. пр.
- Какво общо има това с нас?
- Той е от Къркалди, Джейсън. Като нас.
Джейсън се изсмя мрачно.
- Явно е имал доста по-голям успех от нас.
- Е, не точно. Парите свършили още преди да бъде завършен строежът на сградата. Стояла си недовършена и без по крив доста години.
- В края на града има такива къщи. Започнаха да ги строят преди няколко години, после парите явно свършиха.
Карен извърна очи към небето.
- Да, но за тях не може да се каже, че са шедьоври на архитектурата. А тази сграда била наричана „най-пищният гълъбарник в Европа".
Когато завиха, за да тръгнат по Принсес Стрийт, срещу тях се извиси конната статуя на херцог Уелингтън, сочещ приблизително натам, където се намира Ватерло.
- Гълъбите все още се разполагат тук като у дома - отбеляза Джейсън, сочейки птиците, скупчени на един каменен перваз.
Качиха се по стълбите, а плъзгащите се врати се разтвориха пред тях и те влязоха в едно абсолютно незабележително пространство. В едната част от фоайето беше разположена приемната, с бюро за служителите и столове за хората, очакващи да бъдат приети. В другата половина имаше сувенирен магазин с произволно подбрани книги на исторически теми и порцеланови чаши от онези, които купуват само туристите. Карен представи себе си и Джейсън на един служител и каза:
- Имаме уговорка да се видим с Брус Андрюс.
Тъкмо бяха седнали, когато една остъклена дъбова врата в далечния край на помещението се отвори и през нея излезе мъж на четиридесет и няколко години. На пръв поглед, въпреки посивялата си коса, той приличаше по-скоро на учител по физическо възпитание, отколкото на чиновник – спортна тениска с якичка, джинси, кецове. Но очевидно това беше човекът, който им трябваше. Упъти се право към тях и протегна ръка да се здрависа.
- Главен инспектор Пири, нали? Аз съм Брус, Брус Андрюс - после се обърна към Джейсън. - И сержант Мъри? Заповядайте, елате с мен.