- Джанет е от Единбург - каза Карен.
Джейсън вдигна стреснато очи от компютъра.
- Моля?
- Сега трябва да е на трийсет и седем години. Ще ти препратя нейния акт за раждане.
Карен се прехвърли във Фейсбук и отхвърли три съвпадения, неподходящи по възраст и местоживеене. Туитър и Инстаграм не предлагаха нищо по-обнадеждаващо. Или Джанет Макбрайд не проявяваше интерес към социалните мрежи, или се беше омъжила и беше променила името си. Или не фигурираше на обичайните места по една от няколко възможни причини. Можеше да е в затвора. Можеше да има психически проблеми. А можеше и да е прекалено бедна, за да поддържа присъствие в дигиталния свят.
Можеше и да е мъртва.
Карен пропъди тази неприятна мисъл и започна да търси в регистъра на бракосъчетанията в „Хората на Шотландия“. Не откри нищо и там. Опита с името на майката на Джанет, Мария и накрая намери брачно свидетелство. През 1998 година тя се беше омъжила за строителен работник на име Джеймс Робъртсън.
- Страхотно - измърмори Карен. - Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разчитаме на майката на Джанет.
- Защо?
- Омъжила се е за някой си Джеймс Робъртсън. Дали пък е можела да намери две по-често срещани имена? При това той е бил строителен работник, една от най-популярните професии сред мъжете - тя въздъхна. - Може би ти имаш повече късмет?
Джейсън изсумтя.
- Върнах се до 2007-ма и още я няма. Чакам да се заредят даните за 2006-та.
Отново настана мълчание, нарушавано само от тихото шумолене и рязкото чаткане на два много различни стила на работа с клавиатура. Но не задълго. След няколко минути Джейсън възкликна възторжено:
- Открих я! През 2006-та е живеела на адреса си в Уестър Хейлс - и той заби пръст в монитора.
- Прекрасно. А сега - съседите, нали?
- Вече започнах - Джейсън драскаше в бележника си, записвайки имената на хората, живели близо до Джанет Макбрайд през 2006-та. После се насочи отново напред през данните, които вече беше прегледал, за да провери дали някой от тези хора не живееше още на същия адрес. Докато работеше, смучеше долната си устна и издаваше слаб и малко отблъскващ звук. Карен се зае с по-нататъшно безплодно търсене в брачния регистър, с надеждата да открие данни, че Джанет се е омъжила.
Най-сетне Джейсън избута стола си назад и стана.
- Намерих - каза той. - Заслужих си една „Айрън Бру“. Отивам до автомата, вие искате ли нещо?
- Не. Какво намери? - Карен разпери раздразнено ръце. Кога ли Хубавеца щеше да се научи да разпознава приоритетите?
- Две имена - каза той, излизайки.
Карен забърза към бюрото му и погледна в бележника му. Там имаше списък от десет имена, задраскани с изключение на две. Агнес Маккреди и Томас Андерсън. Провери имената в списъка на екрана. Агнес живееше в апартамент №45 на седмия етаж, а Томас - в апартамент №40 на същия етаж.
- Това изглежда обещаващо - промърмори тя под нос. Тези хора живееха на същия етаж, близо до апартамента, в който е живяла Джанет Макбрайд. Когато Джейсън се върна, надигайки металната кутийка с напитката, тя вече беше облякла палтото си.
- Хайде, Джейсън, време е за малка разходка до Уестьр Хейлс.
По някакво чудо асансьорът работеше. Но когато вратата се затвори и те се озоваха сред тежките миризми на урина, повръщано и на нещо неясно, но със сигурност гниещо, Карен едва не натисна отново копчето за отваряне на вратата, за да избере стълбите, преди да е станало късно. Но навреме се сети как ще изглеждат стълбите - употребявани презервативи, спринцовки, котешки изпражнения по ъглите, кучешки изпражнения по площадките и смачкани хартии, понесени от вятъра. Колкото и усърдно общината и една малка, отчаяна групичка от наематели да се опитваха да направят тези високи; блокове прилично място за живеене, усилията им бяха обречени на провал.
По гофрирания метал на стените се забелязваха бледи следи от графити, които работниците от общината не бяха успели да изтрият докрай, и на Карен й се стори, че разпознава знаците на две банди. Явно въпреки смяната на поколенията обитателите на комплекса в Уестър Хейлс не се променяха. Евтино пиене, евтини цигари, и най-лошото, което дебнеше тук, евтините наркотици, обезценяващи живота дотолкова, че дори само обмислянето на бягство от това място започва да изглежда абсурдно. За тези хора ескалаторът, предлагал някога възможност да се издигнат над нивото на обичайното си съществувание, беше излязъл завинаги от употреба.