Карен имаше предимството да е наясно, че Каролайн не е майка на бебето на тези снимки. Но наистина, възможно ли беше никой да не е разчел изражението на Еж Маккинън? Отговорът на въпроса, повдигнат от ДНК анализа, стоеше пред нея. Ели Маккинън, вярната приятелка, тайната любовница, на която винаги можеше да се разчита да гледа бебето, беше очевидно много повече от това.
Тя запрелиства отново страниците, проследявайки израстването на Гейбриъл. Приликата с Франк Синклер ставаше все по-ясна - така или иначе, именно Ели е била приятелка на Франк, не Каролайн. Несравнимо по-вероятно бе той да се е поддал на увещанията на приятелката си, отколкото да се е съ- гласил да услужи на нейната любовница. Колкото повече Гейбриъл излизаше от бебешката фаза и преминаваше към детската, толкова по-ясно ставаше, че той изобщо не прилича нито на Каролайн, нито на Уил. Беше наследил цветовете на Ели - тъмните й очи, гарвановочерната коса, кожата, която порозовяваше при първото докосване на слънцето. И все пак явно на никой и през ум не му е минало, че тя може да е негова майка.
Винаги ставаше така. Хората виждаха това, което искаха да видят. Карен се замисли за собствените си роднини. Нямаше никакво съмнение, че тя прилича на бащиния си род. Набитата фигура, гъстата, непокорна коса. Беше виждала семейни снимки, правени по време на Депресията, когато прабаба и била при-
нудена да взема храна за семейството си от кухнята за бедни в миньорското село. И все пак всички от семейство Пири бяха едри, някои дори пълни. „От як сой сме“, казваше често баща й. „Имаме си сланина за гладни времена.“ И все пак на семейни събирания роднините на майка й постоянно се опитваха да подчертаят, че тя прилича на тях. „Имаш очите на баба си от Уелс“, казваха й те. Или: „Ти си копие на пралеля си Мег, която почина по време на войната“. Затова и не биваше да се чуди, че не се е намерил кой да каже: "Да му се не види, това дете прилича на копеле, което ти си родила на Франк Синклер.“ Можеше дори да се каже, че би било странно, ако някой бе казал нещо подобно. Освен това, разбира се, Ели и Каролайн бяха мъртви и си бяха отишли, преди Гейбриъл да достигне зрялост и чертите му да добият окончателния си вид. А когато бе израснал, вече е нямало кой да се интересува от въпроса на кого прилича.
Карен продължи да прелиства албума. На едно място снимките свършваха. Вместо снимките на страниците имаше думи, отпечатани на бледосиня хартия, формат А4.
В първия си спомен виждам фойерверки. Намираме с в градината на къщата ни в Лондон, аз съм завързан с каишки в количката си. Уил също е там, значи това трябва да е годината, преди той да замине за училището „Гленкорси Хаус“. На няколко ярда от нас има огромна кутия с фойерверки и Ели избира какво да пуснем. После мама се появява зад нея и я схруска, Ели изпуска свещта, с която пали фойерверките, в кутията, и преди да успее да направи каквото и да било, фойерверките започват да гърмят един след друг.
Те са ослепителни, във всички цветове на дъгата, стрелкат се над моравата във всички посоки, за миг мама изпада в паника и хуква към мен, но Ели й подвиква, че всичко е наред, че ние сме достатъчно далече, започва да се смее, мама също се разсмива, двете се превиват от смях, а Уил се разплаква, защото всичко е свършило много бързо.
Това е първият ми спомен и когато се сетя за този случай, винаги неволно се усмихвам. Повечето ми рании спомени са приятни. Ели все се смееше, играеше си с мен, защото много я биваше за такива неща. Такава й беше и работата, но тя я беше избрала, защото й харесваше. И с мама ми беше приятно, но по различен начин. Тя беше по-сериозна. Четеше ми книги, водеше ме по музеи, събуждаше интереса ми към други страни, където хората правят нещата по различен начин. Ели ме водеше в зоологическата градина и на кино, преживявахме приключения, това си спомням, когато мисля за нея. Когато двете загинаха, умря и смехът.
Струва ми се, че всъщност не разбрах съвсем ясно какво е станало, когато господин Тиминс ме заведе в кабинета си, накара ме да седна и ми каза, че мама и Ели са мъртви. Смъртта не беше нещо реално за мен. Бях едва осемгодишен, смъртта беше нещо, което се случва във филмите и по телевизията, само че загиналият всъщност беше жив, защото скоро го виждах в друг филм или в друг телевизионен сериал. Предполагам, че съм си представял нещо подобно.
Не присъствах на погребението, затова не ми остана и усещането за нещо окончателно приключило, както все казват психотерапевтите. След няколко седмици Уил и леля Мади дойдоха в училището ми. Обясниха ми, че сега, след смъртта на мама и Ели, ще трябва да оставам в училище и за празниците, защото Уил не можел да се грижи за мен. Той започваше да учи в университета, но едновременно с това бе основал и своя фирма за компютърни игри, „Гленгейминг“. Беше започнал да я разработва още преди първия си семестър в университета. Искаше да го направи и по-рано, но мама настояваше да се съсредоточи първо върху следването. Но после тя загина, а той наследи всички пари и къщата, което беше добре, защото по този начин успя да положи началото на бизнеса си, а това пък му помагаше да не мисли за ужаса, сполетял мама и Еж. За него е било по-трудно, защото беше много по-голям и е разбирал напълно какво се е случило. Като се замисля за онова време, наистина се радвам, че имаше възможността да се посвети на „Гленгейминг“. Мама наистина би се гордяла с него.