Започнах истински да разбирам колко много се е променил животът ми, едва когато дойде краят на срока и всички си заминаха по домовете - с изключение на мен и Терънс Смит, чиито родители бяха учени и работеха в британската станция в Антарктика. Няколко месеца по-късно, когато се върнаха, те изнесоха пред нас страхотна лекция, показваха диапозитиви и ни разказваха всичко за времето, прекарано на края на света. И Терънс вече не оставаше в училище по празниците.
Господин Тиминс и жена му се грижеха най-често за мен по време на ваканциите, и се държаха много добре, но нямаха свои деца и с тях не беше особено забавно. Вечер в леглото заспивах с плач. Мама и Ели ми липсваха толкова много, че сякаш някаква ръка стискаше сърцето ми.
Същото лято започнах да се интересувам от югоизточна Азия. Госпожа Тиминс - тя все ми казваше да я наричам Брайъни, но това ми се струваше странно – преподаваше китайски и география в университета, и беше прекарала едногодишния си академичен отпуск в Хонконг и Шанхай. Разказваше ми за преживяванията си там и ми показваше диапозитиви от пътуванията си. Струва ми се, че това събуди интереса ми най-вече защото баща ми, който беше корабен инженер, е работил най-често там, във Виетнам, Тайланд и Филипините. Това си остана водещ интерес в живота ми. Опитах се да постъпя в университета, за да изучавам региона, но точно тогава за мен всичко се обърка.
Предполагам, че в училище съм съумявал да се владея, защото всичко около мен ми беше познато. Хората предполагат, че господин и госпожа Тиминс са били за мен като втори родители, но не беше точно така. Те бяха много мили, но винаги имаше една строго очертана граница между ваканциите и учебните срокове. По време на срока бях длъжен да се държа като всички останали ученици. Спях в общото спално помещение, прекарвах цялото си време със съучениците си и семейство Тиминс се държаха с мен точно както и с всички останали. После, в края на срока, се пренасях в свободната стая в пристройката, където живееха те, хранех се с тях и отношенията ни ставаха приятелски. Когато разказвам това на хората, те ме гледат така, сякаш не могат да повярват в нещо толкова странно.
Но когато завърших училище, нямах никаква представа как ще живея занапред. Междувременно Уил наистина беше преуспял. „Гленгейминг“ имаше няколко големи успеха и той се беше издигнал много. Наскоро се бяха оженили с Луси, затова не му се искаше много да отида да живея при тях. Имах жилище в Сейнт Андрюс, затова реших да си остана в Шотландия. Уил ми помогна с малко пари, а аз си намерих работа за през лятото в един бар в Кинрос. И действително не се чувствах добре. Не бях наред с главата. Не знаех какво да правя, как да се държа с хората, и по това време животът ми престана да функционира нормално. Но сега си мисля, че просто ми е трябвало много време, за да приема действителността. Животът ми всъщност се разпадна на 5 май 1994 година. Тогава любовта, щастието и смехът загинаха заедно с мама и Ели. И оттогава насам нищо не е било наред.“
Карен почувства, че сълзи парят в очите й, когато разказът на Гейбриъл стигна до този рязък финал. Ако инспектор Ноубъл си беше свършил работата както трябва, щеше да открие това и да го използва, за да подкрепи взетото от мързел решение, че Гейбриъл се е самоубил. Тя не можеше да си представи как трябва да се е чувствал Гейбриъл, ден след ден, пленник в един свят, от който след осмата му година е изчезнала всякаква радост.
Осем. Карен помнеше времето, когато тя самата беше осемгодишна. Тогава бяха отишли във ваканционното селище „Бътлинс“ в Еър с два комплекта лели и чичовци и петима нейни братовчеди. Беше облачно, но през повечето време не валеше и те прекарваха часове на плажа и на вър- тележките във ваканционния лагер. Имаше състезания за най-елегантна баба, а чичо й остана втори в състезанието за най-грозни колене. Ядяха пресни понички в балната зала, а на вечерта на талантите тя пя дует с братовчед си Дони. По онова време нейната представа за трагедия беше да изпуснеш монета от десет пенса през решетката на канала и да я чуеш как пада с плисък във водата отдолу. Беше израснала сред хора, които я обичаха, дори невинаги да я разбираха, макар че понякога я караха неволно да се чувства отврати- телно. Изобщо не можеше да си представи какъв е бил животът на Гейбриъл Абът.