- Следователно Уил е прибрал и дела на Гейбриъл, освен своя собствен?
- Да не говорим, че всички го хвалят, задето е издържал по-малкия си брат, плащайки таксата за училището му години наред, а после е плащал и наема на къщата в Кинрос. Двойна изгода.
- Все пак ми се вижда доста крайно. На колко години е бил тогава?
- На осемнайсет. Тъкмо щял да започне следването си в „Импириъл Колидж“ в Лондон. Но всъщност искал да основе компания за компютърни игри. Ако се вярва на Джъмпин’ Джак Аш, тъкмо разработвал страхотна идея за игра, но Каролайн държала първо да завърши висшето си образование.
- И ти мислиш, че това може да бъде мотив?
Карен направи гримаса.
- Не знам. Това е трудна възраст. Всеизвестно е, че тийнейджърите често губят реална представа за нещата. Виждат само онова, което искат да получат. Почти всички сме мразили родителите си в даден момент през пубертета. Имали сме чувството, че искат да ни провалят. Че ако не са те, всичко ще дойде по местата си и ще бъде наред. Никога ли не си изпитвал подобно чувство?
Той сви рамене и напълни отново чашата си.
— Вероятно донякъде ми се е случвало. Но единственото, което исках аз, беше да стана полицай, а родителите ми мислеха, че идеята не е лоша, така че не беше толкова зле. Все пак разбирам какво искаш да кажеш. Имал съм приятели, които сигурно биха взривили родителите си, стига да знаеха как. Но доколко можеш да бъдеш сигурна, че двете неща са свързани? Взривяването на самолета и убийството на Гейбриъл Абът?
— Не обичам съвпаденията, Джими. Гейбриъл се е справял добре. Не е пречел никому. Вземал си лекарствата и се държал нормално. В даден момент решил да състави родословното си дърво и две седмици след като установил, че човекът, когото имал за свой баща, е бил ритнал камбаната две години преди раждането му, Гейбриъл умира. Това не ти ли се вижда като прекалено усукан ход на съдбата?
— Не казвам, че грешиш, Карен. Казвам само, че не разполагаш с никакви доказателства. Съвпаденията и смътните усещания не са достатъчни и ти го знаеш. Знаеш също така колко трудно е да се сдобиеш с доказателства от разстояние. Ако наистина вярваш, че убийството на Гейбриъл е последица от случилото се в миналото, в това отношение имаш повече шансове за успех. Може да се подмажеш на Алан Ноубъл и да го убедиш да ти позволи да му помогнеш.
Тя изсумтя.
- Няма да стане. Макарона вече ме предупреди да не си пъхам носа, а Алан Ноубъл се е надул непоносимо. Трябва да продължа да търся, Джими. Трябва ми нещо малко по-солидно. Не съм прегледала още всички папки. Може би ще намеря още нещо, което ще ми даде идея.
- Може би - съгласи се Джими. Допи питието си и стана. - Време е да тръгвам. Утре излизам рано. Да преследвам злодеи за глупави дребни престъпления, докато не загреят, че е време да се променят.
- Желая ти успех. И благодаря, че дойде. Винаги е от полза да обсъдиш нещата с някого - тя го изпрати до вратата.
- Взаимно е, Карен. Ти си ме изслушвала много пъти. Налага ни се да можем да разговаряме с хора от професията, които обаче не са в собствения ни екип. Хайде, и ти не оставай будна до късно. Виждам, че това рамо те измъчва - на прага той я потупа по здравото рамо и си тръгна. Но внезапно спря и се обърна.
Изражението му беше озадачено.
- Току-що ми хрумна нещо. Не знам кога е било това, може би много след самолетната катастрофа и така нататък, но нямаше ли един шумен скандал, докато Синклер беше главен редактор на „Екзаминър“, защото беше платил на някакъв ирландски терорист, за да публикува на части книгата му? Спомняш ли си случая?
Карен се намръщи.
- Всъщност не. Но това не ми изглежда типично за Синклер. Не го виждам да осигурява на ИРА „кислорода на публичността“ — каза тя, цитирайки иронично прочутия израз на Маргарет Тачър.
Джими потри с ръка наболата си коса.
- Там е работата. Не беше терорист от републиканците, беше юнионист, идеята е била вестникът на Синклер да го представи като човек, защитаващ кралицата и отечеството. Само че това не се понрави на комисията по оплакванията, свързани с пресата.