Докато той говореше, Карен осъзна какво се беше обаждало в едно тъмно кътче на паметта й, дразнейки съзнанието й. Тя се усмихна.
- Ще проверя.
Джими се усмихна и й кимна. - Не стой будна до късно.
Карен имаше намерение да последва съвета му, но знаеше, че не е достатъчно уморена, за да бъде сигурна, че ще падне в заешката дупка на съня. По-добре беше да седне отново пред лаптопа си. Възможно бе в кутиите в офиса й да се крият отговори, но и във виртуалното пространство можеха да се открият някакви следи.
Първоначално се луташе. Беше задала прекалено общи думи за търсене и в резултат я заля цунами от резултати, в което нямаше как да търси нещо полезно. Но постепенно започна да стеснява търсенето си, докато най-сетне можа да кликне на един линк, който я отведе на сайта на политически коментатор, чиито публикации съдържаха известни симпатии към по-крайните прояви на Ълстърския юнионизъм, но в никакъв случай не бяха безкритични.
И там откри това, което търсеше, заровено някъде в една стара публикация от блога отпреди половин дузина години. Журналистът беше написал един кратък и остър материал, който й даде всички ключови думи, с които можеше да придаде солидност на доклада си.
По собствени признания Питър Бойд беше започнал още като момче да служи в една от военизираните протестантски групировки, които навлязоха в Северноирландския конфликт със замах и твърдото убеждение, че Бог е на тяхна страна. Предаността му на каузата била съчетана с остър интелект и умение да не попада под ударите на закона. Кариерата му, отличаваща се с ескалиращо насилие, достигнала кулминацията си с поредица доста примитивни бомби, с които били взривени коли и таксита, собственост на хора от ИРА. А после една от неговите бомби убила не човека, когото трябвало, а семейството му — съпругата и четирите му деца.
Бойд напуснал приятелите си-фанатици, някои от които заявили, че такъв вариант като напускане не съществува. Наложило му се да бяга, прекарал десетина години в Канада. После дъщеря му родила и той не устоял на желанието да види внучката си. За да си плати пътуването, написал откровено описание на годините си в екстремистката групировка. В някои от отзивите се изразявало съмнение, че наистина е участвал във всичко, за което говорел в книгата си, но тя се оказала интересна за четене.
През 1992 година, когато книгата на Питър Бойд излязла от печат, Франк Синклер бил главен редактор на „Екзаминър“, и лично сключил сделката за издаването й на части. В „Екзаминър“ възприемали безкритично самооценката на Бойд, представяли го като герой, особено много подчертавали факта, че той не можел да си позволи да си изпие питието в някоя лондонска кръчма, застанал с гръб към вратата - камо ли пък да се прибере отново у дома.
Както може да се предположи, имало и отрицателни реакции. Беззъбата комисия по оплакванията, свързани с пресата, изразила възмущение. Синклер - с подкрепата на някои членове на правителството на Джон Мейджър - им казал да си го начукат почти в прав текст, и след шест месеца всички вече били забравили за тази история.
Карен съзнаваше, че това не е никакво доказателство. Но все пак доказваше контакта на Франк Синклер с опитен майстор на бомби. Човек, който вероятно е хранел добри чувства към главния редактор, налял солидна сума в банковата му сметка.
Тя се облегна в креслото си. Беше приемала Франк Синклер по-скоро като далечна възможност, придаваща убедителност на предположенията й, когато разкритията на Фелисити Фрай я принудиха да го има предвид като заподозрян. Но сега тази възможност започваше да изглежда смущаващо убедителна. Тя знаеше, че не бива да позволява на тази идея да я тревожи. Най-доброто решение беше да я измести и да остави подсъзнанието си да прави каквото си иска с нея, докато тя се съсредоточаваше върху нещо друго.
А това можеше да е Уил Абът. Тя започна от Уикипедия. Не би избрала да разчита на такава информация, но пък тя й даваше идеи накъде да насочи търсенето за по-сигурни сведения.
Основните данни като че ли бяха доста точни. Дата и място на раждане, родители, детство. Първото му училище било „Гленкорси Хаус“, където Уил постъпил на шест години и трябвало да завърши на осемнайсет. Но когато навършил шестнайсет, се преместил да учи в Лондон в „Ейда Лъвлейс“* - частно училище, ориентирано към точни и компютърни науки. А след завършването постъпил в „Импириъл Колидж“.
* Огъста Ейда Байрон, графиня Лъвлейс, единственото законно дете на лорд Байрон, считана за първия програмист в историята, тъй като е написала първия алгоритъм за намиране на числата на Бернули в такава форма, че да бъде разчетен от машина. — Б. пр.