Цялото търсене приключи за малко повече от два часа. Откри три джипа в тъмни цветове, които се движеха в тази част на магистралата приблизително по време на нападението. Оставаше да пусне регистрационните номера за справка в базата данни, за да разбере кои са собствениците им. Карен си пое дълбоко дъх. Почти й се прииска да беше религиозна, за да прочете една молитва. „Моля те, Господи, нека една от колите да е собственост на Франк Синклер или на Уил Абът.“
Но нямаше късмет. Колите принадлежаха на някаква ферма в Пъртшър, на кметството на едно село в хълмовете край Дънди и на една фирма от Нюкасъл. Не се забелязваше никаква явна връзка с някой от хората, замесени в случая. Разбира се, ако смъртта на Гейбриъл нямаше никаква връзка с миналото му, ако тя беше дала воля на фантазията си, неговият убиец можеше да е дошъл от къде ли не.
Понякога последната реплика на Скарлет 0’Хара можеше да вдъхне по-скоро потиснатост, отколкото надежда.
51.
Карен винаги бе виждала центъра на Линлитгоу като обект на безсмислено насилие от страна на градските архитекти. Трудно беше да не останеш очарован от впечатляващите, романтични руини на замъка, датиращ от късното Средновековие, от интересните и привлекателни сгради от осемнайсети и деветнайсети век, които се редяха от едната страна на главната улица. И изведнъж човек се натъкваше на един от възможно най-грозните образци на брутализма в архитектурата - жилищен блок, тръснат в самото сърце на улицата. Той стърчеше над пазарния площад, в чийто център се извисяваше статуята на свети архангел Михаил, обещаващ да бъде „милостив към странници“. Затова пък някой се бе отнесъл крайно немилостиво с жителите на Линлитгоу.
Майката на Дарън Форман живееше в жилищен комплекс в периферията на градския център, отпуснат от общината за жилища на възрастни хора. Къси редици от едноетажни къщи се редуваха с малки блокчета от по четири апартамента. Еднообразната сива мазилка придаваше потискащо излъчване на цялата сляпа уличка. В средата имаше малка морава с проскубана трева и напълно излишна табела с предупреждение, че се забраняват игрите с топка. Карен предположи, че на това място надали би могло да се играе нещо, изискващо по-голяма територия от играта на топчета.
Оставиха колата на паркинга за обитатели на близките къщи и тръгнаха по тротоара към номер 39, един от двата партерни апартамента в сградата. Жената, която отвори вратата, бе превита почти одве. Трябваше да извие шия назад, за да могат те да видят нещо повече от редките къдрички на неестествено кестенявата й коса. Надали беше на повече от шейсет и пет години, но фигурата й имаше крехкостта на много по-стар човек. Огледа ги през мътните, зацапани стъкла на очилата си.
- Вие трябва да сте ченгетата — каза тя, и акцентът от западното край-брежие се долови отчетливо дори в малкото произнесени думи. После въздъхна примирено. - Дарън каза, че ще дойдете. Предполагам, че ще е най-добре да влезете. Не ми трябва цялата улица да се занимава с мен.
Последваха я в една дневна, която едва побираше две кресла и един голям телевизор. В два от ъглите бяха поставени столове с високи облегалки — тапицерията им беше все още покрита с найлонови калъфи. В стаята беше горещо и задушно; Карен почувства как потта започва да се стича на струйка по гърба й, когато влезе. Миризмата на ароматизатор за въздух дразнеше гърлото й — целта явно беше тя да замаскира мириса от препълнения пепелник на масичката до едно от креслата.
- Щом сте тук, седнете — покани ги с нежелание Кати Форман. Отпусна се в своето кресло с видимо облекчение. - Е, какви са тези глупости за моя Гари? Дарън разправя, че според вас имал нещо общо с някакво убийство? На погрешен път си, момиче — тя вече беше заела защитна позиция.
- Ние работим в отдел „Студени досиета“ отвърна Карен. - Когато преглеждаме повторно документацията по стари случаи, в процеса на търсенията си се натъкваме на различни имена. Част от задълженията ни е да елиминираме хора от кръга на заподозрените. Затова се свързахме и с Дарън, който много ни помогна. Съумяхме да изключим категорично името му...
- Има си хас да не сте - каза госпожа Форман с неприкрит сарказъм. - Нищо никога не се е случвало по вина на Дарън. Направо „тефлоновото момче“. Нищо не можеше да се залепи за него. Станеше ли беля, винаги Гари беше виновен - и никога Дарън - тя поклати глава и измъкна пакет евтини цигари джоба на раздърпаната си жилетка.