Измъкна дясната си ръка и започна да дере потъналото в сенките лице на нападателя. Чу с удовлетворение как той изквича, когато ноктите й се зъбиха в плътта му. Той успя да отдръпне главата си, преди тя да стигне до очите му, сграбчи я за якето, придърпа я към себе си и после отново я блъсна с все сила в земята.
Карен си пое дъх и закрещя с пълно гърло. Сега шумът беше неин приятел. Колкото по-високо, толкова по-добре, толкова по-голям ставаше шансът за спасение. Тя заби десния си юмрук в ребрата му и почувства как тежестта освобождава гърдите й. Докато тя се приготвяше да нанесе нов удар, той връхлетя, пъшкайки от усилието. Карен видя ръка и още нещо, което прекоси светлината. После - мрак и тишина.
56.
Първото й усещане беше, че й се повръща. Надигналото се издълбоко гадене притискаше тежко всичките й сетива. Цялото й тяло се люшкаше. Карен отвори съвсем леко едното си око. Размазана синкава светлина на бял фон. От светлината я заболя глава, затова тя замижа отново. Чу, че някой простена и се запита кого ли го боли.
- Чуваш ли ме, Карен?
Това беше нейното име, нали така? Но гласът й беше непознат. Не беше Фил. Не беше никой от приятелите й. Нямаше защо да отговаря.
- Всичко ще бъде наред, Карен.
Думите бяха очевидно смехотворни. Прииска й се да се засмее, но се отказа да полага усилие. Отново чу пъшкането и този път разпозна гласа. Беше тя самата. Опита се да каже нещо, но от устата й се изтръгна само още един нечленоразделен стон.
- Спокойно, Карен. Чуваш ли ме?
Как би могла да накара този непознат да млъкне?
- Да - успя да произнесе тя.
Усети как нечия ръка я потупва по рамото. Здравото. Не онова, което сякаш беше обхванато от пламъци.
- Пътуваме към болницата - каза непознатият глас.
Тя изви глава и повърна. После всичко отново притихна и потъна в мрак.
Следващия път, когато отвори очи, Джейсън стоеше до леглото й с ужасено изражение. Гаденето бе отминало, а на мястото на болката бе останало само смътно неприятно усещане.
- Престани да гледаш така, Джейсън. Няма да умра - изграчи Карен.
Широка усмивка огря цялото му лице.
- Събудихте се. Страхотно.
- Колко е часът? Какво се е случило? - Карен се опита да се раздвижи, но нещо й попречи. Погледна надолу и видя, че лявата й ръка е притисната към тялото от превръзка, минаваща през рамото.
- Счупили сте си ключицата. Е, всъщност вероятно Уил Абът ви я е счупил, но тъй или иначе, счупена е. Почти четири часа е. Сутринта. От удара сте изгубили съзнание.
- Не помня. Последното, което си спомням, е че излязох да се поразходя по пътеката в Ресталриг.
- Е, заловихме Уил Абът и го държим в една от килиите на Гейфийлд Скуеър. Когато патрулните полицаи пристигнали, той казал, че ви спасил от трима араби, които се опитвали да ви ограбят. Оттогава не е казал и дума повече. Арестувани са и трима сирийски бежанци, които твърдят, че са се намесили, за да ви отърват от ударите на Уил Абът. Аз знам на кого да вярвам, но шефовете подскачат като опарени и чакат да чуят какво ще кажете вие.
Карен притвори за миг клепачи в опит да се съсредоточи.
- Единственото, което мога да кажа, е че познавам сирийците и отношенията ми с тях са добри. Освен това мисля, че по-рано тази седмица Уил Абът се е опитал да ме прегази. Това би трябвало да е достатъчно, за да бъде разпитан, дори ако не му се повдигне обвинение. О, освен това мисля, че издрасках лицето му, така че вероятно ще намерят следи под ноктите ми. Намерили ли са това, с което ме е ударил?
Джейсън поклати глава. Очевидно не беше намерил време да се среши и сега косата му стърчеше в пет различни посоки.
- Един от сирийците казва, че видял как Абът хвърля нещо нагоре по насипа, но няма смисъл да търсим, преди да съмне.
- Значи сега Абът е в ареста? И съществува реална възможност да бъде обвинен, че ме е нападнал?
- Може би дори в опит за убийство - каза Джейсън. - Ударът трябва да е бил много силен.
- Някой съобщил ли е на Макарона?
Джейсън кимна.
- Дежурният сержант се обади на шефа си, а той се обадил на заместник-началника. Но Лийс още не се е появил.
- Къде са дрехите ми? Телефонът? Да му се не види, помогни ми, Джейсън.
- Ще повикам сестра - каза той и изчезна, оставяйки я да кипи от без-помощен гняв.
Необходими й бяха половин час и много инат, за да успее да стане от леглото и да нахлузи якето си. Две медицински сестри и един лекар непрекъснато й повтаряха, че не поемат отговорност, че може да има мозъчно сътресение, че излага на опасност здравето си.