- Здравей, Карен - каза той с делови тон. - С какво мога да ти помогна?
- Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на Джорсал Кенеди?
- Да, нали ти казах, че поддържаме работна връзка с нея. Значи все пак ти се прииска да си припомните старото време? - гласът му прозвуча бодро.
- Защо не?
- Струва ми се, че вие двете ще си прекарате чудесно. Ще ти пратя съобщение с номера.
Карен се облегна и се усмихна. Гейбриъл Абът не беше нейна грижа, това й беше ясно. Но то не означаваше, че не може да прояви интерес към случая.
- Джейсън?
- Да, шефе?
- Какво би казал, ако те помоля да се прибереш с влака от Дънди?
Той я изгледа озадачено - това негово изражение тя познаваше най-добре.
- Защо?
- Мисля да свърша нещо на прибиране. Трябва да се отбия да видя някого.
- Може да почакам - каза той. - Аз може да се забавя.
Той сви рамене.
- Нямам нищо против чакането.
- Това е много мило, Джейсън, но ми се струва, че ще е по-добре да се прибереш с влак.
Този път той схвана, че това не е само предложение, и отвърна с въздишка:
- Добре, шефе. Но какво ще правим, ако се наложи да арестуваме бащата на Рос Гарви?
- Като стигнем дотам, ще му мислим.
8.
Въпреки бледността, дължаща се на безсъзнанието, и частично обръснатата гъста, тъмна коса, нямаше съмнение, че Рос Гарви е хубаво момче. Прави черни вежди, дълги мигли, фино очертан орлов нос и голяма уста с естествено повдигнати ъгълчета, която постоянно създаваше впечатлението, че той всеки момент ще се усмихне. Лесно е да се разбере защо е бил лидер в компанията, каза си Карен. Но вероятно това нямаше да продължи и занапред, ако предвижданията на медицинската сестра бяха оправдани.
- Субдурален хематом - беше казала тя.
- Какво е това? - Джейсън очевидно не беше гледал достатъчно епизоди от „Спешно отделение“.
Карен бе установила със задоволство, че сестрата, която отговаряше за Рос Гарви, е от бъбривите. Тя се усмихна на Джейсън и отвърна:
- При удар по главата, който засегне някой мозъчен кръвоносен съд, изтеклата кръв оформя съсирек, който упражнява натиск върху мозъка. Това причинява увреждания. Доколко са тежки зависи от това колко тежка е била първоначалната травма и колко дълго време ще мине, докато успеем да облекчим натиска върху мозъка. Рос е понесъл силен удар по едната страна на главата и още един по задната част на черепа. Най-вероятно ще има да се борим с доста увреждания, когато той излезе от кома.
- А със сигурност ли ще излезе от кома? - попита отново Джейсън. После се приведе над леглото и загледа Рос, сякаш той беше някакво екзотично животно в зоологическа градина.
Сега медицинската сестра заговори малко по-предпазливо.
- Рано е да се каже. Комата е състояние, което се развива много непредсказуемо.
- А какво ще кажете за останалите травми? - Карен посочи металната рамка, очертаваща се под завивката.
- Фрактури на голямата и малката пищялна кост, както и на десния глезен. Тазът е направо натрошен. Пет счупени ребра. Дясната ръка и дясната китка ще имат нужда от операция и обездвижване. Очаква го дълъг и труден път, докато си възстанови някакво подобие на двигателни способности - каза тя, вече с делови тон. - Не е кой знае какво бъдеще за хубаво момче като него.
- Затова пък бъдещето на другите три момчета, които са били в колата с него, се е оказало доста по-лошо - изтъкна Карен. - Е, значи родителите му не са тук?
Сестрата поклати глава.
- Бяха тук през целия ден в неделя. Майката се върна вчера, но ние я помолихме да не прекарва тук по цели дни и вечери. За всички е по-добре, когато успеем да убедим близките да не го правят. Така можем да си вършим работата в отделението - гледките могат понякога да бъдат доста травмиращи. А и по този начин роднините не се изтощават така - почти колкото самия пациент. Ако ги оставиш, излагат на опасност собственото си здраве, като седят край леглото на болния денонощно. Естествено е да имаш желание да направиш всичко по силите си, за да подкрепиш човека, когото обичаш, но ако ти самият рухнеш, няма да помогнеш с това никому.
- Какво е впечатлението ви от тях? - попита Карен, отделяйки се от леглото и пристъпвайки към сестрата, предразполагайки я към по-поверителен отговор. Умееше да кара хората да се почувстват спокойни и да стават по-доверчиви. Предполагаше, че това има нещо общо с външността й. Няколкото излишни килограма (вече не толкова, колкото преди, но все пак...); дрехите, които винаги изглеждаха поизмачкани; косата, с която досега никой фризьор не беше успял да се справи. Жените не я възприемаха като съперница, а мъжете се отнасяха с нея като с по-малка сестра или с любима леля.