- Но не го видяхте да тръгва обратно към града?
- Е, не, нямаше и как да го видя. Нали разбирате, вече бях с гръб към тях. Не обичам да шпионирам съседите си - тонът му беше леко засегнат.
- Разбирам, господин Макклоски. Но макар че работя в полицията толкова време, продължавам да се надявам на късмета. Той се засмя и посочи ръката й в превръзката.
- По всичко личи, че в този случай късметът ви е изневерил. Тя въздъхна.
- Може да се каже. Благодаря, господин Макклоски. Някой от колегите ще ви закара до вкъщи.
- Съседите ще решат, че съм нарушил закона.
- Надявам се да не стане така. Ще поддържаме връзка.
По време на краткото затишие, докато чакаха някой от прокуратурата да дойде и да разтълкува от юридическа точка материала, с който разполагаха, Карен се скри в офиса си и се обади на Колин Семпъл.
- Мислих за това, което ми казахте - поде тя. - И ми се струва, че сте прав. Обсъждах въпроса с колега и тя привлече вниманието ми към факта, че се опитвам да впрягам каруцата пред коня.
- Не съм сигурен, че ви разбирам.
- За да идентифицират донорската ДНК в кръвта на реципиента, лекарите трябва да знаят какво търсят. Затова, преди да предприемат трансплантация, те вземат проби от донорската ДНК, за да я имат по-късно за сравнение. Тези ДНК проби сигурно са регистрирани...
- А тъй като Гари Форман е мъртъв, за него не важи законът за защита на човешките права - Семпъл съобрази по-бързо от нея. - Болничните власти нямат задължение за поверителност по отношение на неговите данни - той изпъшка. - И двамата се държахме доста глупаво, госпожо главен инспектор. Усложнихме нещата излишно. Да благодарим на Бога за вашата умна приятелка. В понеделник сутринта ще се заема първо с този въпрос и ако имаме попътен вятър, би трябвало да получим отговор много скоро. Добре се справихте.
- Не бих казала. Благодаря на вас, че ме накарахте да не прибързвам и да се замисля над онова, което върша. Понякога дотолкова се съсредоточавам върху крайния резултат, че забравям човешките измерения на проблема.
- Това се случва с всички нас, госпожо главен инспектор. С всички нас.
Карен затвори телефона и си позволи един миг на задоволство, задето се бе добрала до този етап на случая. Той щеше да бъде приключен, при това скоро. В известен смисъл правосъдието щеше да бъде възпрепятствано, тъй като Гари Форман така и не бе прекарал дори една нощ в затвора за убийството на Тина Макдоналд. Но е трябвало да живее до края на дните си с мисълта за извършеното, и тя предполагаше, че е имал своите терзания. Важното беше, че хората, които обичаха Тина, най-сетне щяха да узнаят истината. Вече нямаше да им се налага да вървят из града, в който живееха, и да се питат дали някой от мъжете, с които се разминаваха на улицата или стояха до тях в бара, или седяха до тях в метрото, не е човекът, убил тяхната Тина. Нямаше вече да се измъчват от мисълта, че са можели по някакъв начин да предотвратят смъртта й.
Карен изграждаше мислено картина на случилото се през онази нощ. Тина, облечена елегантно, се е качила на автобуса. Дали е познавала Форман от редовното пътуване с автобус номер 16? Може би са се сприятелили с времето? Дали той не е разтълкувал откритото й, дружелюбно поведение като нещо повече от това, което е било в действителност? Или просто тази вечер в мозъка му нещо е прещракало по причини, които са нямали нищо общо с Тина?
Или тя е споделила с него плановете си за вечерта, или той я е чул да разказва това на някой друг. И когато смяната му е приключила, той е тръгнал да изпълни решението си тя да бъде негова тази нощ. Върнал се е с метрото обратно в центъра и е тръгнал по следите на Тина. Може, когато я е открил, да я е поканил да танцуват. Може да й е предложил да отидат някъде другаде. И после нещо се е объркало. Дали той е бил много настоятелен? Дали тя е размислила? Дали е доловила, че в поведението му нещо не е съвсем наред?
Каквато и да е била причината, Гари Форман е побеснял. И онова, което започнало като една приятна вечер, завършило със страх, болка и смърт.
Карен въздъхна. Историята беше ужасна, но поне вече имаше край. Още едно приключено разследване. Но сега я чакаше друг случай, и то такъв, който много по-трудно се поддаваше на окончателно приключване. Тази работа не можеше никога да има край. Спомни си едно стихотворение на поета Робърт Гири, което бяха учили в училище - шотландска версия на мита за Сизиф:
Безмилостният воденичен камък
по склона се търкаля и подскача,
а старият Сизиф се тътри подир него,