Линда се отказа от суровото изражение и отклони очи.
- Не. Защото ние никога не сме му казвали. Рос мисли, че е наш син. Никога не сме искали да изпита чувството, че мястото му не е тук.
Добри резултати е имало това решение, няма що, каза си Карен. На всички тийнейджъри им се иска да вярват, че са подменени деца, озовали се по случайност в дома, който никак не им харесва. Подозираше, че ако наистина си външен човек, долавяш това на някакво подсъзнателно ниво. Логичният резултат бе да поведеш война с този свят, който не е твой. Не че имаше желание да търси извинения за Рос Гарви, но може би обхватът на неговия бунт се коренеше в това упорито благоприличие, което му е било чуждо.
- А на вас никога ли не ви е било интересно да разберете? - попита тя.
Очите на Линда отново срещнаха нейните.
- Не исках да знам. Все спорят кое е по-важно - наследствеността или възпитанието. Е, аз бях убедена, че ние можем да го отгледаме и възпитаме по-добре, отколкото би могла да го стори родната му майка - тя се изсмя рязко, остро и смехът й прозвуча като излайване. - Не исках да знам дали имаме основание да се боим от нещо, което може да е наследил. Бяхме достатъчно самонадеяни да вярваме, че домът, който му дадохме, обичта, която му давахме, са достатъчни да надделеят над възможна лоша наследственост - тя поклати глава, устата й се изкриви в горчива гримаса. - Това само показва колко глупави сме били - после с резки, трескави движения излезе от стаята.
- Значи сме прецакани, а? - обади се Хубавеца тихо, привеждайки се токова близо към Карен, че от сакото му я лъхна мирис на бекон.
- Може и да сме. Не съм наясно какво казва законът по този въпрос - после се усмихна. - Но съм сигурна, че познавам човек, който знае.
Джорсал Кенеди открай време беше наясно, че няма да се върне във Файф, докато не е постигнала нещо в живота. Сега, след като бе достигнала висините с длъжността си на ръководител на областен екип в Министерството на социалните грижи, според нея вече нямаше как някой да скръсти ръце, да издуе устни и да я обвини, че се прибира у дома, подвила опашка. Макар бракът й да бе рухнал в какофония от взаимни обвинения, оставяйки я с две деца и издръжка, която бе толкова оскъдна, че почти не заслужаваше такова определение.
Но завръщането от Бекънам във Файф означаваше, че нейният дял от продажбата на миниатюрното им жилище в предградията щеше да покрие много повече разходи. Новата къща в Гленротес им приличаше на дворец, след като бяха живели натикани в тясно жилище на юг. Имаха дори градинка, а зад оградата й се издигаха иглолистни дървета, които почти можеха да минат за гора. Тринайсетгодишната Джес и единайсетгодишната Бека явно приемаха правото на самостоятелни стаи и наличието на отделна стая с телевизор и конзоли за електронни игри като приемливо обезщетение за отсъствието на баща им. Не на последно място и защото той рядко се появяваше у дома. Явно длъжността му на началник-смяна в пожарната го задължаваше да играе често голф, когато не се мотаеше в очакване на пожари, които да гаси.
Едно беше сигурно - сега, когато напусна Виктор, получаваше много по-голяма помощ за гледането на децата. Това, че живееха на пет минути път пеш от дома на баба им, я улесняваше много в грижите за тях, а и момичетата несъмнено предпочитаха да остават при родителите на Джорсал след училище, вместо в някаква занималня.
Джорсал се беше завърнала преди малко повече от година и започваше да добива увереност, че е опознала добре хората от отдела си. Съпровождаше ги на домашни посещения, присъстваше на разговорите им с посетители, преглеждаше предвижданията им за бъдещи нужди. Въз основа на чутото и видяното беше съставила нови директиви и програми, които подчинените й трябваше да реализират в работата си. В миналото я бяха обвинявали в дребнавост, но тя вярваше, че просто изпипва работата си до последния детайл. Не беше нейна вината, ако други хора се оказваха прекалено мързеливи, за да се интересуват какво се случва в поверения им участък. Ако се случеше дете да бъде измъчвано и убито от приятеля на майка му, ако някой параноичен шизофреник изхвърлеше лекарствата си и промушеше някого в автобуса, ако стар човек починеше и тялото му останеше неоткрито в продължение на седмици в дома му, винаги обвиняваха за това шефа, а не прекия отговорник по случая. По някакъв начин редовите служители винаги успяваха да предизвикат съчувствие, оплаквайки се, че са претоварени; от шефовете се очакваше да приемат тази претовареност като нещо естествено. Затова Джорсал се стараеше да знае съвсем точно какво се случва в обсега на нейната отговорност.