Мястото на Гейбриъл Абът беше на столчето, което се намираше най-близо до ъгъла на бара. "Хейзълдийнс“ беше една от опорните точки в неговата вселена, сигурна котва, ко- гато изпитваше чувството, че плава в бурни води. Един страничен наблюдател можеше да каже, че малко неща в съществуванието на Гейбриъл биха оправдали такова усещане за нестабилност. В края на краищата, той нямаше работа, която да му създава тревоги. Разполагаше с удобен дом, без изобщо да му се налага да полага усилия за плащането на наема. Беше се случвало да го гризе безпокойство във връзка с най-новата правителствена политика, която можеше да засегне приходите му, но наистина не му се вярваше някой да може да твърди, че здравословното му състояние позволява да работи.
Причините, поради които никой не би го задържал на работа, бяха същите, които го изпълваха с чувство на безпокойство. Колкото и да се стараеше да изглежда спокоен и нормален, той съзнаваше, че хората го имат за ексцентричен и странен. Не можеше да овладее пристъпите си на ентусиазъм, които го караха да става бъбрив и лесно възбудим. Неприятностите за Гейбриъл започваха, когато не ангажираше мислите си с нещата, които го интересуваха. Тогава се надигаше параноята, подкопавайки душевното му равновесие, лишаваше го от сън, тласкаше го назад към онова ужасно ниво на тревожност, когато имаше чувството, че главата му ще се пръсне, претоварена от мисли за конспирации и страх. Чувстваше се като къс хартия, разкъсан и разпилян от ветровете във всички посоки на света.
Това винаги свършваше по един и същи начин. Отново се предаваше пред медицината. Болнично легло. Лекарства. Някакъв вид разговорна терапия. И всичко това му помагаше да си възвърне целостта. Връщаше се обратно в света, раним, но недвусмислено възстановил своето Аз. До следващия път.
Знаеше, че във вида му няма нищо заплашително. Гъстата му, чорлава тъмна коса и обичайните сака от туид, ризи и панталони (никога джинси), които купуваше от магазини за втора употреба, му създаваха малко неспретнатия вид, какъв- то имаха разсеяните учени в представите на хората. Често, когато седеше и гледаше през прозореца към Лох Левън, или вървеше от къщичката си към града по крайбрежната алея, го заговаряха непознати. И само в рамките на минути езикът му неудържимо го повличаше към една от маниите, които изпълваха главата му от години, мании, благодарение на които бе успял да изгради забележителна мрежа от контакти в дузина страни. Виждаше притеснените изражения на нищо неподозиращите непознати, които се чудеха как да се измъкнат от лекция за съпротивителното движение в Мианмар или за вътрешната политика на Северна Корея.
Но в „Хейзълдийнс“ му бяха свикнали. Отиваше там почти всяка вечер, изминавайки двете мили по брега на езерото във всякакво време. Пристигаше към девет и изпиваше две пинти от бирата, която се предлагаше като избор на заведението през тази седмица, независимо каква беше тя. Разменяше по някоя и друга дума за времето с бармана Джок или с Лин, която също работеше на бара. Ако Грегор Мъч беше в кръчмата, двамата повеждаха разговор за политика. Ако Дъги Малоун беше там, се включваше в разговора. Те двамата приемаха с разбиране неговото пристрастие към историята и геополитиката на Югоизточна Азия, но пък и му бяха достатъчно близки, за да му кажат, когато прекаляваше, и макар че на Гейбриъл му беше трудно да превключи, в повечето случаи успяваше.
Но тази неделна вечер Гейбриъл бе измъчван от безпокойство. Грегор беше тук, едрото му тяло бе кацнало на съседното столче като ряпа на клечка за зъби, и Гейбриъл започна дори още преди да поставят първата пинта пред него.
- Безпокоя се - поде той. - Много се безпокоя - Джок постави питието му пред него и той отпи голяма глътка.
- Какво става? - попита предпазливо Грегор.
- Нали си спомняш какво ти разказвах за Соу Чит? Моя приятел от Мианмар? Онзи, който се опитва да документира корупцията в тамошните политически движения?
Грегор изсумтя, без да прояви интерес към темата. Това не обезкуражи Гейбриъл. Ако Грегор поискаше той да млъкне, щеше да му го каже.