Така че Гейбриъл Абът вече е бил преживял загубата на баща си, когато майка му и кръстницата му загинали. Карен се зачуди как едно малко момче би се справило с такава огромна загуба. Тя беше съсипана от смъртта на Фил, но имаше други котви в живота си. Родителите си, няколко близки приятели, работа, която обичаше. А какво е останало на Гейбриъл? Брат, десет години по-голям, но все още прекалено малък, за да може да се грижи за него. Изгубил е всяка опора. Сърцето й се сви, докато си представяше потреса, мъката и тъгата, които е изпитал. А и той не беше единственото дете, осиротяло в резултат на катастрофата. Двете деца на семейство Спенсър бяха загубили едновременно и майка, и баща.
Четвъртата жертва, Мери Спенсър, почти не бе събудила интереса на медиите. Карен неволно си спомни песничката „Три врани седяха на стената.,.“, която пееха като деца. Последният стих винаги я разсмиваше - "Четвъртата я нямаше, горката“. Това описваше отлично Мери Спенсър, Забележителна единствено с това, че е била съпруга и секретарка на Ричард Спенсър и майка на Клоуи и Гай. Хубавичка, с онзи тип хубост, който се забравя за половин час. Но несъмнено важна личност в живота на осиротелите й деца.
Карен се прозя. Разучаването на подробности за чуждо нещастие най-сетне бе уморило ума й дотолкова, че да престане да се вълнува и да се тормози. Най-сетне щеше да може да си легне и да заспи. А утре щеше да открие начин да се добере по-близо до убиеца на Тина Макдоналд.
14.
Просторна, модерна едноетажна къща на брега в Еършър не би била първият избор на Карен за дом след пенсиониране, но тя можеше да оцени добрите й страни. Каза си, че родителите й биха я харесали. Майка й щеше да оцени изгледът към морето чак до остров Аран и възможността да се наслаждава на живота в малък град. Баща й би превърнал старателно окосените морави и спретнатите лехи е рози в зеленчукова градина, която би могла да изхранва десетчленно семейство. Но въпреки че за него пенсионирането предстоеше след година-две, той нямаше да напусне автобусното депо с достатъчно пари, за да купи такъв дом. За подобна покупка беше необходима пенсия на началник на полицията.
Джейсън беше уговорил срещата. Когато се насочиха на запад по вечно натоварената магистрала М8, той описа на Карен реакцията на Андрю Дъгуид.
- Каза, че очаквал това обаждане още откакто сме започнали да се занимаваме със студени досиета - изглеждаше едновременно учуден и облекчен. Най-често хората не проявяваха такъв възторг, когато им се обадеха от отдела за студени досиета. Не им беше приятно да се връщат към мрачни събития, с които са имали периферен контакт. Животът им беше продължил напред и не им беше особено приятно новите любими, новите семейства или колеги да знаят, че са били свързани с убийство или тежко сексуално престъпление, макар и непряко. Що се отнася до полицейските служители, те често приемаха подновяването на някое разследване като оскърбление към професионализма им, черна точка в досието им. А имаше и случаи, в които хората, които искаха да разпитат, имаха най-голямо основание да се боят от срещата - защото рискуваха да загубят свободата и доброто си име, ако уликите сочеха недвусмислено вината им.
Сега, застанала на прага, Карен се надяваше Джейсън този път за разнообразие да е разбрал правилно. Звънецът изпълни електронна версия на „Ездата на валкириите“. Защо, каза си тя, някой би избрал звънецът му да изпълнява мелодия, която повечето хора свързваха с „Апокалипсис сега“ и сутрешен мирис на напалм?
Зад матираното стъкло на входната врата се очерта някаква масивна фигура - когато вратата се отвори, се показа набит мъж, който сигурно едва бе успял да покрие изискванията за ръст при постъпване в полицията. Тялото му бе изопнало джинсите и спортната блуза с лого на шотландската асоциация по ръгби, под плата се очертаваха мускули, а не тлъстина. Прошарената му коса беше все още доста гъста, но подстригана много ниско. Грубоватите черти на лицето му омекнаха в усмивка, докато посягаше да отвори външната врата на верандата. Приличаше по-скоро на охранител от нощен клуб, а не на пенсиониран висш полицай.
- Вие сигурно сте главен инспектор Пири - каза той, отваряйки външната врата. - И детектив Мъри. Заповядайте. Съжалявам за звънеца, жена ми е голяма любителка на операта - той протегна ръка и се ръкува с двамата, когато стъпиха на верандата. - Аз съм Андрю Дъгуид, Казвайте ми Андрю - тези няколко думи бяха достатъчни, за да стане ясно, че той е от Глазгоу - времето и високото му положение в полицията не бяха успели да изгладят акцента му.