- Това пък какво беше? - сопна се тя.
По лицето на Джейсън се изписа смесица от предпазливост и несигурност.
- Кое? - изфъфли той, продължавайки да дъвче домашното печиво.
- Това за Фил. Какво си въобразяваш, че правиш, като дрънкаш за него така?
Джейсън преглътна.
- Ами нали той изреди всички онези мъртъвци. Сетих се за Фил. Знаех, че той ще разбере.
Обхваната от силни чувства, Карен търсеше с мъка подходящи изрази за онова, което искаше да каже.
- Не разговаряме за Фил с непознати. Това няма нищо общо с тях - идеше й да му изкрещи, че Фил е само неин и на никой друг, но знаеше, че такова поведение би я оприличило на побъркана, затова се въздържа. - Не разговаряме за него с непознати - повтори тя, насилвайки се да не повишава тон.
Изражението на Джейсън беше наскърбено.
- Но ние не разговаряме за него и помежду си - каза той с пресекващ глас. - Вие не искате да разговаряте за Фил с мен, а аз нямам с кой друг да говоря за него. В стария екип бяхме само ние тримата, а вие не искате да споделяте нищо. Наистина ми е тежко, шефе - и долната му устна затрепери.
Карен не искаше да чува думите му. Беше прав, тя не искаше да споделя. Не виждаше защо да го прави. Фил си беше неин, единственият, когото някога бе имала. Да разговаря с Джими Хътън беше различно - степента на неговата емоционална интелигентност беше такава, за каквато Хубавеца дори не би могъл да мечтае.
Искаше й се да удари Джейсън за нахалството му, задето се осмеляваше да мисли, че има право да сподели скръбта й. Искаше й се да го удря и да не престава, докато той не обещае, че никога вече няма да спомене Фил.
Вместо това просто замълча. Излезе от колата, затвори шумно вратата и тръгна пеш към центъра на града; гневни сълзи пареха в очите й.
Майната му на Джейсън, майната му на Дъгуид, майната им на всички.
15.
Карен повървя около половин миля по пътя, преди да успее да овладее чувствата си. Хвърли бърз поглед през рамо и вйдя Джейсън в колата на стотина ярда зад нея, да кара бавно като клиент, търсещ проститутка. Каза си, че вероятно двамата представляват абсурдна гледка. Като излезли от някой филм на братя Коен.
Спря и се обърна, правейки му знак с едно едва забележимо кимване. Колата Наближи и спря до нея. Карен седна вътре, закопча предпазния колан и каза:
- Ти имаш пълното право да разговаряш с мен за Фил. На- времето тримата бяхме заедно в екипа. Ще се постарая да се променя в това отношение.
Това беше най-близкото подобие на извинение, на което беше способна. Джейсън не беше виновен, че има толкова ограничено мислене. Постави си за цел да приема тези разговори така, сякаш си говори с домашен любимец, знаеше, че много хора постоянно правят така. Споделяш чувствата си, без да очакваш някакъв смислен отговор. Но това щеше да стане друг път, не точно сега.
- Съжалявам - измънка той. Едната му буза беше изцапана със сладко.
- Няма защо. Избърши си лицето, приличаш на петгодишен.
Очите на Джейсън се разшириха и той затърка устата си точно като такова малко дете, на каквото го беше оприличила.
- Къде отиваме сега, шефе?
- В Глазгоу. Първо ще направим посещение на учтивост при родителите на Тина Макдоналд. После ще се видим с Лиз Дънлийви. Тя продължава да управлява фризьорския салон „Хеър Апарънт“. Потърсих я в Гугъл. Вече има три други салона, но офисът й все още е в салона на Байърс Роуд. Да видим ще успеем ли да я изненадаме.
- А не трябва ли първо да й се обадим?
- Не - при работата по студени досиета общоприетата практика беше да се уведомяват свидетелите предварително за предстоящите разговори, за да могат те да се подготвят. Но Карен никога не беше робувала на общоприети норми. Лиз Дънлийви бе една от най-важните свидетелки при първоначалното разследване, затова не й се искаше фризьорката да разговаря предварително с приятелките си, за да уточнят една версия на събитията, за която са постигнали съгласие. С минаването на времето човешката памет винаги редактираше миналото. Много подробности се забравяха, докато пък други, изглеждали незначителни навремето, придобиваха нова тежест. Карен беше убедена, че това е способността на подсъзнанието да отделя зърното от плявата. Времето променяше и думите, които хората бяха склонни да кажат за мъртвите. Искаше й се да върви по преки пътища към онова, което най-добрата приятелка и шефка на Тина Макдоналд щеше да сподели спонтанно, вместо да приеме представеното от колективната памет.