- Защо не? - попита Джейсън, завивайки към главния път за Глазгоу.
- Не искам да се съветват предварително като състезателите в „Юнивър-сити Чалъндж“*. Не ми трябва да се съберат да мислят какво може да бъде казано и какво - не.
Джейсън се позасмя.
*Телевизионна игра с водещ Джеръми Паксман, в която се състезават студенти от различни английски университети. — Б. пр.
- Тези дни трябва да погледам „Юнивърсити Чалъндж" . Съквартирантите ми все се обзалагат кой ще даде най-много правилни отговори. Пък аз никога не успявам да отговоря дори на един въпрос.
Карен не беше учудена. По някакъв начин Джейсън беше намерил стая в един апартамент заедно с трима студенти от Единбургския университет. Надяваше се те да не се държат с него прекалено пренебрежително. Хубавеца може и да беше глупав, но имаше добро сърце.
- Да, но пък съквартирантите ти със сигурност нямат представа как се прави оглед на местопрестъпление.
- Дума да няма. Ако можехте да видите как изглеждат стаите им, щяхте да помислите, че през апартамента са минали някакви побеснели обирджии. Пълен хаос. Ако си оставя стаята в такъв вид, ще изям някой шамар от мама.
Карен познаваше госпожа Мъри и му повярва. После отметна глава, отпускайки се на облегалката, и притвори очи. Джейсън знаеше, че не бива да я прекъсва, когато се е замислила. Нещо от нищо - ето какво се опитваше да направи тя сега. Но това не означаваше, че не бива да обмисли подхода си.
Семейство Макдоналд бяха сменили жилището си след смъртта на Тина. Навремето бяха живели в кооперация в квартала Гован, съвсем близо до корабостроителните заводи, в които баща й бе работил като чертожник. Сега живееха в Маунт Флорида, край националния футболен стадион. Карен предполагаше, че когато имаше мачове, ревът на тълпите от Хампдън Парк заглушава и разговорите, и телевизора.
Ерик и Патси Макдоналд живееха в апартамент на първия етаж в кооперация с фасада от червеникав пясъчник. Площадката пред апартамента беше безукорно чиста и миришеше на боров ароматизатор. Карен се почувства неудобно, задето двамата бяха внесли мръсотия отвън по чистото стълбище. За тази среща се беше обадила предварително. Никаква полза
нямаше от това да изненадаш семейството на жертвата, особено в случаи, когато тя е загинала много отдавна, като Тина Макдоналд.
Вратата отвори среброкос мъж по риза, с панталон в неоп- ределен цвят - такъв панталон бащата на Карен би нарекъл „работен“. Дълбоки бръчки се бяха врязали в лицето му, а очите му бяха подпухнали като на човек, който много отдавна не е спал добре. Със спретнато подрязаните си мустаци й напомни на капитана от "Армията на татко“. Такива мустаци не беше виждала, откакто родителите й я бяха замъкнали на откриването на клуба за боулинг. От досието знаеше, че човекът е шейсет и три годишен, но той изглеждаше с десетина години по-възрастен. Зад него се виждаше дребна руса женица, която пристъпваше от крак на крак, опитвайки се да види по-добре посетителите.
- Вие сте от полицията, нали? - гласът на Ерик Макдоналд беше примирен, в него не се долавяше никаква надежда.
Карен представи себе си и Джейсън.
- Може ли да влезем?
- Пусни ги да влязат, Ерик, хората ще решат, че сме невъзпитани. Заповядай, момиче. Хайде, и ти, синко - изкуствената жизнерадост и мътният поглед на Патси Макдоналд подсказваха, че е на силни антидепресанти.
Всички се стьлпиха в дневната, претрупана с мебели и украшения. Явно Патси Макдоналд колекционираше канички с формата на човешки фигури*, и всички повърхности, които не бяха заети със снимки на Тина в рамки, бяха отрупани с най-грозните керамични съдове, които Карен бе виждала някога. Тя седна до Джейсън на дивана, а двамата Макдоналд обърнаха креслата си така, че да гледат към тях.
- Предполагам, че това е едно от рутинните ви посещения. За да ни уведомите, че случаят не е приключен - каза сухо Ерик, посягайки към пакета цигари на масата до него.
*Toby Jug (англ.) - каничка под формата на дебел веселяк с триъгълна шапка, превърнала се в предмет на колекционерска страст. - Б. пр.
- Всъщност не е така - отвърна Карен. - Дойдохме тук, защото имаме развитие по случая - Ерик застина, и пламъчето на запалката му остана на сантиметри от цигарата, а очите му се разшириха.
Патси буквално скочи от мястото си, и в крайна сметка седна обратно на самия ръб на креслото.
- Наистина ли? - възкликна тя. - Заловихте ли го? Заловихте ли копелето, което уби нашата Тина? - после се изчерви. - Извинявайте за думата.