- Няма защо да се извинявате. Не сме го хванали още, но скоро може да успеем.
- Значи знаете кой е? - развълнувана, Патси подскачаше на мястото си.
- Не точно. Ако позволите, ще обясня - двамата Макдоналд се спогледаха и кимнаха. - Преди две седмици в Дънди стана автомобилна катастрофа, шофьорът на катастрофиралата кола е в кома. Но в болницата от него са взели кръвна проба и когато я пуснали за сравнение в националната база данни...
- Е имало съвпадение? - Патси скочи на крака, вкопчила ръце в шията си. - О, Господи, Ерик, имало е съвпадение.
- Моля ви, госпожо Макдоналд, бихте ли ме оставили да довърша?
- Седни, Патси. Остави жената да говори - каза Ерик, пухтейки, докато палеше цигарата си.
Патси се отпусна обратно на мястото си и загледа Карен с овлажнели очи.
- Не разбирам.
- Съвпадението не е било точно. Но има достатъчно много показатели, за да могат лаборантите да твърдят, че човекът, нападнал Тина, е близък роднина на младия мъж, който е в кома. Между другото, самото момче дори не е било родено, когато Тина е починала.
- Тя не „почина“ - каза гневно Ерик. - Беше убита.
Понякога просто няма правилен избор, каза си Карен. Когато наричаш нещата с имената им, някои родители се стряскат и се разплакват, защото им припомняш преживения ужас. Ако пък опиташ да действаш по-деликатно, има такива като Ерик, които се засягат, защото приемат това като омаловажаване на ужаса, сполетял близкия им човек.
- Ние нито за миг не забравяме това, господин Макдоналд. А сега сме по-близо до човека, който я е убил, отколкото когато и да било преди.
- Е, арестувахте ли го? Този „близък роднина“? - попита Ерик.
- Все още не. Има едно усложнение. Въпросният млад човек е бил осиновен, затова ни се налага да открием истинските му родители.
- А той не знае ли кои са те? Нима не е проявил интерес? - гласът на Ерик беше пропит с презрение.
- Той всъщност не знае, че е осиновен - отвърна Джейсън. - Ако се върне в съзнание, това ще му дойде като шок.
- Не ме интересува това момче. Единственото, което ме. интересува, е да разбера кой е убил нашето момиче - каза Патси. - Ще го намерите, нали? Така каза господин Дъгуид, когато това се случи.
- Дъгуид - изсумтя Ерик. - Вероятно не е свършил нищо. Е, какво ви възпира?
- Законът, господин Макдоналд. Трябва да заведем дело, за да ни бъде разрешен достъп до оригиналния акт за раждане на този млад човек.
- Но съдията ще ви разреши, нали? - попита Патси. - Искам да кажа, че той ще разбере колко ни е необходимо да узнаем какво точно е станало с Тина.
- Разбира се, че ще разреши - каза Ерик. - То е ясно. Не може да има нещо по-важно от това да се обезвреди убиец.
- Може да не стане толкова лесно - каза меко Карен. - В случая се засягат човешки права.
Лицето на Ерик поаленя. Приличаше на човек, който всеки момент може да получи удар.
- Човешки права ли? Какви ти шибани човешки права? Ами нашите човешки права? Ние имаме право да знаем какво се е случило с дъщеря ни. Двайсет години живеем с мисълта за това, което й е причинил този човек. Двайсет шибани години. Той не е мислил за човешките права на Тина, когато...
- гласът му рязко затихна и той млъкна.
- Мъжът ми иска да каже, че вие трябва да направите всичко необходимо, за да арестувате това копеле - този път нямаше извинения, Патси се беше разгневила сериозно.
- Точно това и правим - Карен стана от мястото си. - Преди да си тръгнем, искам да попитам дали няма нещо ново във връзка със случилото се с Тина? Някаква дребна подробност, която навремето не сте забелязали? Някой да е казал нещо?
- Ако имаше нещо такова, щяхме веднага да ви се обадим - каза Патси. - Вие си мислите, че много искате отговори на въпросите си? Би трябвало да си представите как се чувстваме ние.
16.
Лиз Дънливи винаги изпитваше чувството, че се прибира у дома, когато влизаше в първия си салон от веригата „Хеър Апарънт“. А навремето не беше така. Първоначално се опасяваше, че е поела голям риск. Онези от обитателите на кооперациите от червен пясъчник в западната част на Глазгоу, които не бяха студенти, бяха най-често университетски преподаватели или работеха в медиите. Лиз често казваше на клиентите си, че може да се отвори цяла книжарница, която да продава само публикациите на хора, живеещи в квартала с пощенски код G12. За разлика от тях Лиз беше израснала в източната част на града, в порутена кооперация, която едва успяваше да избегне разрушаване по закона за прочистване на бедняшките квартали. И двамата й родители нямаха никакви очаквания по отношение на шестте си деца, освен може би, че проблемите, които те ще им създадат, ще ги накарат да съжалят за усилията, положени при отглеждането им. Но Лиз компенсираше с амбиция липсата на преимущества по рождение и собственото й преображение бе най-доброто й постижение на стилист.