Когато отвори първия си салон, той се намираше в онази част на Байърс Роуд, която не беше модерна, но светът се промени в нейна полза. Сега „Хеър Апарънт“ беше заобиколен от заведения от онзи тип, в който можеш да получиш каквато и да било претенциозна напитка, но не и чаша обикновено кафе; пекарна за здравословен хляб; няколко места, където можеше да се хапне прилично на добри цени; офиси на фирми за недвижими имоти, пълни с оживени и неуморно преследващи печалба млади хора; както и кръчми, претърпели основно преобразяване, за да придобият вид, с който да привличат студенти и млади професионалисти, опитващи се да не губят връзка с пропиляната си младост.
Лиз бе прекарала сутринта в най-новата си придобивка, намираща се на миля встрани от главната улица, в онази част на Мерихил, която брокерите на недвижими имоти оптимистично, но неоснователно включваха в границите на престижния квартал „Келвинсайд“. Салонът още не бе успял да си стъпи на краката. Макар че бе ремонтиран основно и обзаведен като флагман на модерното, недоумяващи пенсионери продължаваха да си запазват часове там, оплакваха се от музиката, настояваха да им се поднасят безброй чаши кафе и после се пазаряха за цената. Необходимо й беше да привлече младите професионалисти, които полека-лека завземаха този регион. Трябваше да похарчи още пари. Брошури с ваучери, ето какво щеше да й свърши работа. Щеше да надхвърли определения бюджет, но се налагаше да предприеме нещо.
Когато се върна, й се наложи да обиколи три пъти квартала, докато намери място за паркиране. Утре, обеща си тя, утре щеше да направи необходимото и да подбере подходящи брошури. Пет паунда намаление за подстригване, още пет за боядисване.
Познатият мирис на салона беше достатъчен, за да облекчи напрежението в раменете й. Кокосов орех и лайм - характерният аромат на козметиката, която ползваха, и далечна, скрита следа от химически препарати; тези миризми успокояваха Лиз. Това и музиката, непрестанно въртящ се подбор на любимите й парчета от изминалите 30 години от „Спотифай“. Тримата стилисти, които работеха зад столовете си, се обърнаха, когато тя влезе. Кимнаха, усмихнаха се, измънкаха някакъв поздрав и се заеха отново с клиентите си. Лиз мина забързано през салона, но спря за миг, за да поговори с клиентката на Калъм, жена на средна възраст, която заемаше някаква висока длъжност в университетската администрация и посещаваше салона в продължение на повече от десет години.
- Изглеждаш страхотно, Маргарет, май си отслабнала? - попита Лиз, сре-щайки очите на клиентката в огледалото. Едно беше сигурно, тя самата старееше по-добре от Маргарет Съмървил.
На рецепцията провери за всеки случай запазените часове. Оставаха двайсет минути до появата на поредния й клиент.
- Отивам отзад да пия едно кафе, Джийни - обърна се тя към стажантката, която записваше часовете. Още докато говореше, вратата се отвори и вътре влезе двойка, която тя определи като много странна. Трийсет и няколко годишна жена в много качествен костюм - от „Уисълс“, предположи Лиз, - който обаче не й стоеше много добре, с хубава и гъста кестенява коса, която имаше остра нужда от подстригване, а с нея - двайсет и няколко годишен червенокос мъж, видимо смутен в евтиния си костюм и ожулените си обувки; червената му коса беше подстригана стандартно, по-скоро съобразно някакъв универсален еталон, отколкото формата на главата му. Не бяха от типа на обичайните й клиенти. Упътиха се право към Джийни и тя пусна в ход сладката си усмивка.
- Здравейте, какво мога да направя за вас? Имате ли уговорен час?
- Търся Лиз Дънлийви - каза жената.
Застанала нащрек, Лиз се обади:
- Намерихте я. Имате ли час?
Жената поклати глава, ъгълчето на устата й се повдигна развеселено.
- Не, нямам. Имам нужда да ми отделите съвсем малко от времето си.
Лиз повдигна едната си вежда, оглеждайки с опитно око косата на жената.
- Ще ми трябва повече време, за да положа за косата ви грижите, които заслужава - каза тя сухо.
- Не съм дошла за подстригване - жената извади от джоба си служебна карта. - Аз съм главен инспектор Карен Пири от отдела за студени досиета. А това е детектив Джейсън Мъри.
Лиз почувства как лицето й се вдървява. Устата й пресъхна.
- Тина - произнесе тя дрезгаво. Оказваше се, че миналото не е погребано и забравено. Беше се питала дали някой ден няма да се стигне дотук. Всеки път, когато чуеше думите „студено досие“, застиваше в очакване да чуе името на Тина.