Карен тръгна по едно каменно стълбище, което водеше от улицата надолу и вдясно, към завоя за моста, където се бяха събрали мъжете през онази нощ. Когато зави, видя отблясъка на пламъците и неравното им трептене по графитите на отсрещната стена. Приближи и видя, че те бяха пак там: петима или шестима, дебело навлечени заради нощния студ, а шапките и брадите им придаваха странна форма на сенките им. Когато тя стигна до тях, разговорът им отново секна. Карен и този път намери пролука в кръга около огъня и протегна ръце към пламъците.
- Студено е тази нощ - поде тя.
Първоначално никой не проговори. Мъжете се спогледаха, после един от тях каза:
- В Шотландия всички нощи са студени.
Английският му беше отчетлив, а акцентът му придаваше необичайна мелодичност на езика.
- През лятото понякога не е лошо.
Мъжът сви рамене.
- Ако през лятото сме още тук, може и да разберем - в трептящата светлина на пламъците той изглеждаше съвсем млад. Двайсет и пет годишен, може би малко повече. Със сигурност от Близкия Изток. Тъмни очи, плътни устни, спретнато подрязана брадичка.
- Та откъде сте вие, момчета?
Един от другите каза нещо рязко на младежа, който й беше отговорил. Той се усмихна плахо, неуверено на Карен. После вирна брадичка.
- От Сирия сме - това прозвуча почти така, сякаш отправяше предиз-викателство.
Тя си беше задавала въпроси. От известно време в Шотландия пристигаха сирийски бежанци и се настаняваха на най-невероятни места, като Ротси например, излязъл от мода морски курорт, населен с пенсионери и преселили се там от Глазгоу наркомани - някои излекувани, някои продължаващи упорито да се поддават на порока си. И сред тях тези хора, озовали се на място, което надали би могло да бъде по-различно от Близкия Изток.
- Съжалявам за онова, което се случва в родината ви - каза тя.
- Благодаря. Благодарни сме и за възможността да бъдем тук.
Известно време всички мълчаха. По-възрастните мъже, които несъзна-телно бяха застанали по-близо един до друг, когато тя заговори, видимо се успокоиха.
- А защо стойте тук посреднощ?
Карен се постара въпросът й да прозвучи като проява на обикновено любопитство.
- Няма къде другаде да се срещаме - каза простичко младият мъж.
Намеси се един от другите мъже. Той беше по-възрастен, брадата му беше прошарена със сиви косми, очите - оградени от бръчки, с торбички под тях. Говореше на английски по-не- уверено, но все пак разбираемо.
- Където живеем, няма място за събиране. За разговор. Много хора в един апартамент. Пълно навсякъде със семейства — той повдигна едното си рамо. — Много сме благодарни, че сме тук. Но не е лесно.
По-младият мъж проговори отново:
- Нямаме пари, нямаме право да работим, а няма и къде другаде да отидем.
- Съжалявам - каза Карен.
- Имаме нужда да бъдем заедно - каза по-старият мъж. - Да споделяме скръбта си. Всички сме загубили приятели и роднини във войната. Бомби, куршуми, мъчения.
- Разбирам ви. Моят мъж беше убит. Знам какво е да носиш в себе си такава мъка - думите излязоха от устата й, преди Карен да успее да ги възпре. Какво я беше прихванало? Не можеше да разговаря с Джейсън, но явно можеше да откровеничи пред някакви непознати сирийци нощем, край незакон но запаления огън. От друга страна, тези хора бяха претърпели толкова много: страданията им я свързваха с тях по начин, неразбираем за други хора, дори те да се стараеха да проявят съчувствие.
- Съжалявам за загубата ви - каза младият мъж. - Името ми е Миран. А вие как се казвате?
- Карен.
По-старият кимна и повтори името й.
- Аз съм Тарек - после посочи един по един останалите и ги представи. Двама от тях й кимнаха, но други двама продължиха да се взират мрачно в огъня, отказвайки да срещнат погледа й. Тя не прие това като лична обида. Съзнаваше, че има културни различия, поради които някои от тях може да не са в състояние да приемат естествено непозната жена, скитаща се сама през нощта.
- Няма ли някаква общинска сграда или нещо подобно, където бихте могли да се събирате? - попита тя.
- През деня, когато тези центрове са отворени, ние сме заети с друго. Редим се на опашка, за да попълваме документи, после пък чакаме да дойде преводач - Миран въздъхна. - Налага ни се да повтаряме историите си отново и отново. Трябва да помагаме на жените и майките си. Трябва да отделяме време и за децата си. А после става късно и всички места, където бихме могли да отидем, вече са затворени. А за местата, които още са отворени, нямаме пари.
Карен съзнаваше, че не е достатъчно ориентирана в ситуацията, за да направи смислено предложение. Но все пак си задаваше въпроси. Нали към някои църкви имаше зали за събиране и кафенета? Нима християнското милосърдие не се простира дотам?