- А тук оставят ли ви на мира? Никой ли не ви безпокои?
Мъжете отново се спогледаха. Тарек отвърна:
- Понякога пияници ни крещят нещо. Но са по-малко от нас. Крещят и си отиват.
- Веднъж дошли двама полицаи - каза смръщено трети от мъжете. - Проверили документи. Казали гасим огън. Ядосани.
Карен веднага се възползва от случая.
- Аз мога да направя така, че това да не се повтаря - каза тя. - Аз работя в полицията. Детектив съм. Мога да им кажа да ви оставят на мира.
Уплашените им изражения я стъписаха за миг. После осъзна, че макар тя самата да не бе казала или направила нищо заплашително, самата представа за полиция ги плашеше много.
- Вие сте от полицията? - гласът на Миран зазвуча по-сурово.
- Да, но това няма никаква връзка с идването ми тук. Казах ви, убиха мъжа ми. Откакто той умря, не мога да спя. Сигурно всички познавате и безсънието, и кошмарите. Затова излизам да се разхождам. Разбирам защо се боите от полицията. Но може би ще мога да ви помогна, като кажа на нощните патрули да не ви безпокоят.
Тарек каза недоверчиво:
- Защо ще ни помагате? Нямаме с какво да ви платим.
- Не е необходимо да ми плащате. Искам да ви помогна.
Миран заговори на родния си език - бързо и продължително. После й кимна.
- Благодаря ви. Не сме свикнали да се доверяваме на полицията.
- На мен можете да се доверите - Карен пристъпи по-близо до огъня, за да държи нощта на разстояние. - Е, къде живеехте в Сирия, Миран?
- Всички сме от Хомс с изключение на Тарек. Той е от едно малко село край Алепо.
- Няма го вече селото - каза Тарек, а лицето му се сгърчи болезнено.
- Какво правеше там? Какво работеше? - Карен се обърна отново към Миран.
- Работех в кафенето на баща ми. Но той загина при бомбардировките. Опитахме се да продължим работата, но кафенето беше сринато от танковете. Нямаше къде да работя, нямаше и къде да живеем. Избягахме в Ливан и там ни настаниха в бежански лагер. Имахме пари, но те не ни стигнаха задълго. А после ни избраха да дойдем тук, защото майка ми е болна и има нужда ние с жена ми да се грижим за нея. Жена ми очаква първото ни дете, но то сигурно никога няма да види нашата Сирия - гласът му секна и той извърна лице. Тарек го потупа по рамото, а друг от мъжете му подаде цигара.
- Ако имаме някое кафене, Миран знае как да го управлява - обади се друг. - Но не ни е позволено да работим, да направим нещо за близките си.
- В Лийт пълно с магазини със заковани врати и прозорци. Защо да не правим кафене? - измърмори сърдито Тарек.
Карен си каза, че в това има някаква логика. Направи неопределен жест на симпатия.
- Трябва да продължавам - каза тя. - Може пак да се видим.
Мъжете кимнаха мрачно. Очевидно това не ги интересуваше. Но положението им беше събудило съчувствието на Карен и когато продължи по пътя си, тя вече прехвърляше наум възможности да помогне на тези мъже, които по някакъв начин бяха успели да проникнат през защитната стена, която бе издигнала около себе си, и й бяха дали възможност да говори за мъката си. Може и да бяха чужденци, но тя беше решена да им докаже, че нейната страна е място, което един ден могат да нарекат свой дом.
18.
Сградата на съда в Единбург винаги будеше смътно безпокойство у Карен. Била е строена с идеята да вдъхва респект у хората дори преди да са влезли в нея. Входът откъм Чеймбърс Стрийт бе в дъното на вътрешен двор, но сградата беше на една линия с останалите постройки наоколо, все тежки, масивни чудовища от викторианската епоха. Дори новите добавки, като модерното крило на Националния музей на Шотландия, бяха с огромни размери, сякаш идеята е била минувачите да се чувстват като джуджета. А после - и самият съд. Тази елегантна, но внушителна порта от ковано желязо; табелата, поставена върху онази странна метална колона с фалическа форма, която винаги й напомняше на мортира, канеща се да обстрелва града; внушителната фасада, която сама по себе си беше измамна - висока едва четири етажа, тя замаскираше факта, че сградата продължава с още четири етажа под земята. Като че ли всичко имаше за цел да подскаже на посетителя, че това е вдъхваща страх институция. Ако тя се чувстваше така - тя, която бе част от съдебната процедура, - как ли се чувстваха свидетелите, да не говорим пък за обвиняемите?
Беше оставила Джейсън да се рови из документацията по случая Тина Макдоналд. Той щеше да пресее свидетелските показания, поставяйки на първо място онези, които си струваше да се проверят отново. Беше досадна работа, но напълно в рамките на неговите способности. Ако имаше талант, който Джейсън несъмнено притежаваше, това беше набитото око за подробности. И двамата не очакваха кой знае какво от този етап на разследването, но работата трябваше да бъде свършена. Съвпадението на ДНК пробата беше от значение, но само по себе си можеше и да не реши нещата. Всякакви други данни, които биха го подкрепили, можеше да се окажат изключително важни, ако се стигнеше дотам да повдигнат обвинение по случай отпреди двайсет години.