- Съжалявам - каза Тарек.
- И аз. Съжалявам непрекъснато. И тъгувам. Затова работя до късно и се разхождам през половината от нощта, за да не мисля за онова, което се случи.
- Разбирам. Сега вместо мъжа си имаш работа - Тарек въздъхна дълбоко. - И ние си имаме тъга. Тъгуваме за хората, които обичахме, загинали във войната. И защото домовете ни са разрушени и не можем вече да живеем там. А няма работа да ни попречи да тъгуваме.
- Това е тежко - отвърна Карен. - Не знам какво бих правила, ако работата не ми помагаше да забравя какво съм загубила.
- Работата е достойнство - Тарек пъхна ръце в джобовете на палтото си и загледа смръщено пламъците. - Тук ние сме лишени от достойнство.
- Защото не ви разрешават да работите, така ли?
Той поклати глава.
- Не и преди да получим разрешение за постоянно пребиваване. Тежко ни е, защото ние сме свикнали да работим. Не сме просяци, да протягаме ръка - той притисна разперената си ръка към гърдите си. - Аз съм счетоводител - после посочи онзи от двамата мъже, който стоеше по-близо до него. - Той е готвач. А този - той посочи другия - е зъболекар. Но тук сме нищо.
Карен си каза, че тези хора я карат да се засрами. Тя бе имала чувството, че животът й е опустял след смъртта на Фил. Но те бяха загубили толкова повече, И докато тя беше в състояние да се опитва да продължи по-нататък, те бяха в безизходица. Отчаяно им се искаше да започнат живота си отново, но не можеха да помръднат от мястото, на което се бяха озовали.
- Съжалявам - повтори тя.
Тарек поклати глава.
- Не е ваша вината. Вие, хората тук, в Шотландия, се опитвате да помог-нете. Повечето се държите добре с нас. Някои - не толкова. Но повечето - да. Добре е, че сме тук, където няма нито бомби, нито куршуми. Доволни сме, че е така.
Човекът, когото той бе представил като готвач, погледна за първи път Карен в очите.
- Защо не ни позволявате да работим? Аз винаги съм изхранвал семей-ството си. Винаги съм осигурявал покрив над главата на жена си и децата ни, А сега всички сме като малки деца. Мразя това - той плю на земята пред краката си. - Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да бях умрял у дома, отколкото да живея така - той вдигна яката на палтото си и се отдалечи в нощта.
- Той не мисли наистина така — каза припряно Тарек. - Гневи се, това е всичко.
Карен въздъхна.
- Прав е да се гневи, има право да бъде разстроен. Иска ми се да можех да помогна с нещо, наистина. Има ли някаква практическа помощ, от която се нуждаете? Храна, дрехи, завивки?
Погледът на Тарек беше пропит с тъга.
- Не сме гладни. Дрехи имаме. Но онова, от което имаме нужда, вие не можете да ни дадете.
Нямаше какво повече да се каже. Карен постоя още няколко минути при мъжете, после им пожела лека нощ. Не знаеше какво бе търсила, упътвайки се към железопътната линия. Но знаеше, че каквото и да е било то, не го е намерила.
21.
Беше малко преди седем, когато звънът на телефона събуди Карен. За миг се почувства объркана - работата по студени досиета рядко налагаше спешни повиквания в необичаен час, - а после я сграбчи вледеняващият страх, че нещо се е случило с майка й или баща й. След това видя името, изписано на екрана, и изруга.
- Добро утро, сър - изръмжа тя в телефона.
- Добро ли? Какво искате да кажете с това "добро“, Пири? Видяхте ли сутрешните вестници? Че и в проклетия интернет само за това се говори - ако се съдеше по тона му, по лицето на Макарона сигурно вече бяха избили морави петна.
Карен се изправи рязко и седна на ръба на леглото, напълно будна и нащрек.
- Нямам представа за какво говорите - каза тя предпазливо. - Току-що се събудих.
- В такъв случай предлагам да разберете колкото може по-бързо. Очаквам ви в кабинета си в осем. И отсега ви казвам, Пири, след онова, което говорихме наскоро, това вече е прекалено.
Настана мълчание. Карен изпухтя и хвърли телефона на нощното шкафче. Копеле, каза си тя, тръгвайки към банята. Каквото и да бе ухапало Макарона по задника, то можеше да почака, докато си вземеше душ и изпиеше едно кафе. Доколкото се простираше опитът й, всичко изглеждаше по-зле без помощта на топлата вода и кофеина.
След петнайсет минути тя вече седеше пред лаптопа си. След душа, вече облечена и с чаша кафе пред себе си - колко лошо би могло да бъде положението?
Отговорът беше: „Много, много лошо.“ Дори не й се наложи да търси. Инсталираната преди няколко години функция „Гугъл Алърт“, която следеше мрежата за интересуващи я публикации, я насочи към три шотландски сайта - на два вестника и един сайт за новини онлайн. Заглавията сякаш крещяха в лицето й.
МОМЧЕ В КОМА Е КЛЮЧЪТ КЪМ УБИЙСТВО КРАДЕЦ НА КОЛА РАЗПЛИТА ДВАЙСЕТГОДИШНА МИСТЕРИЯ