Заблудата би могла да бъде приемлива за друг човек, но Джеръми не можеше да се примири с нея. „Научих, че Гейбриъл Абът е починал и според някои слухове в полицията са те набелязали като негов възможен баща.“ Прехвърляше тези думи, но те засядаха в устата му като сухи камъчета. Не, решението не беше да се обърне към Франк Синклер.
Но не можеше и да остави нещата така. Най-малкото, което можеше да се случи в резултат на тазсутрешните разкрития на Фелисити, бе животът на някои хора да се обърка. Нима не беше негов дълг да отправи предупрежде-ние?
Взел най-сетне решение, Джеръми вдигна слушалката.
32.
Веригата „ТАП“ беше съхранила старата фасада на сградата в Сохо, единствената отстъпка пред модерността беше матовочерният цвят на дограмата и спартанската пейка за пушачи отвън. Карен надникна през витрината, преди да взлезе вътре. Харесаха й изчистените линии на ите- риора, простите дървени маси. За пейките не беше толкова сигурна. Когато си почиваше с чаша кафе, обичаше да отпусне гръб на облегалката на стола.
Кафенето беше пълно с посетители,.а тъй като помещението беше тясно и дълго, тя не можеше да види дали семейство Граси вече са тук. Трябваше да влезе, за да види. Ако още не бяха дошли, можеше да запази маса, макар че явно това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Но този проблем й беше спестен, тъй като забеляза Крейг и Шърли, докато отиваше към бара. На вид бяха същите, каквито ги помнеше. Дрехите им бяха семпли, ненатрап- чиви, от тези, които забравяш веднага щом се разделиш с човека, който ги носи. С мрачното си лице и неравния бретон, изпод който проблясваха като фарове големите му, лъчисти очи, Крейг приличаше на шетландско пони, страдащо от депресия. Шърли, бивша медицинска сестра, така и не бе успяла да изличи професионалната угриженост от лицето си, което Карен винаги бе оприличавала на кръгла кифличка със стафиди, макар това да й се виждаше малко некоректно.
Двамата се озъртаха, за да я видят, и замахаха с ръце, когато я забелязаха. Тя се запромъква между групичките бърборещи хора и се постара да се плъзне възможно най-елегантно на пейката.
— Тук е пълно с народ - отбеляза тя.
— Кафето им е чудесно - отвърна Шърли. - Като млади приемахме „Нескафе Голд Бленд“ за върховно вкусово постижение. Но то е като с правата на хомосексуалистите, развили сме се много през последните десет-петнайсет години.
— Не бих казал, че двете неща са свързани - намеси се Крейг и Карен си спомни обичая му да говори с толкова безизразно лице, че събеседникът му да не може да бъде сигурен дали се шегува или не. - Радвам се да ви вида отново, госпожо главен инспектор.
— Моля ви, наричайте ме Карен. Срещата ни е изцяло извънслужебна, не бих искала да мислите, че се възползвам от служебното си положение или нещо подобно.
Шърли се усмихна.
- Така или иначе, хубаво е да ви видим отново. Е, какво ще пиете?
След като обсъдиха сложното меню и избраха кафета, Карен си пое дъх и започна направо.
— Страдам от безсъние и често се разхождам нощем из града - поде тя. И описа възможно най-кратко и ясно срещите си със сирийците, обяснявайки конкретния проблем, на който се беше натъкнала.
— Трябва им само някакво място, където да могат да побъбрят. Да седнат спокойно, както сме седнали сега ние тук. Ние разполагаме с безброй подобни места, а те действително няма къде да отидат.
Докато говореше, Крейг и Шърли кимаха с разбиране. После Крейг, разбърквайки кафето в полупразната си чаша, каза замислено:
- Предполагам, че имате някакво предложение? Че идеята ви не е била просто да си поговорите с мен, за да ви олекне?
- Не бих ви губила времето по такъв начин.
- Това ни е ясно - намеси се Шърли. - Но той е член на парламента, поняко-га си говори просто така, колкото да слуша собствения си глас – двамата си размениха усмивка на взимно разбиране. Явно тя не се шегуваше, с него така за първи път.
- В онази част на града има много празни магазини и за ведения - каза Карен. - Някои от тях пустеят от гадини. За собствениците - а и за общината - би трябвало да е ясно, че икономически растеж засега няма. Поне не в Ресталриг, в далечния край на Лийт, встрани от ресторантите, отбелязани със звезди в гида ,,МиШлен“ и кралската яхта*. Защо да не се отпусне някое от тези места на сирийците безплатно, за да си направят там малко кафене? Като социално предприятие. Печалбите се реинвестират докрай в местния бизнес. Като онези „шведи“, които имахме във Файф.